След два дни майорът се почувства дотолкова укрепнал, че можеше да става. Беше се изправил до прозореца и гледаше към двора.
— Йозеф — попита, — кога бяха непознатите тук?
— Преди два дни, милостиви господарю.
— Един таен полицай и един съдебен асесор на коне?
— Да!
— И все пак си мисля, че контрабандисткият крал Науман беше тук! Ти не го ли видя?
— О, напротив!
— Ех, значи не съм сънувал. Той наистина ми е разказал за моя син. Йозеф, сега ще заминем по най-бързия начин за столицата. Трябва да поговоря със сина си.
— Но вие не сте добре, хер майор! — възрази угрижено верният слуга.
Майорът се изпъна енергично и увери:
— О, не, аз се чувствам много добре. Над моя син витае голяма опасност и аз съм длъжен да му помогна!
— Наистина ли, милостиви господарю?
— Да, Науман ми разказа. Нареди да запрегнат! Тръгваме за гарата.
Слугата не възрази повече, макар да подозираше в какво опасно състояние се намира неговият господар. Нареди да приготвят колата, помогна на майора в обличането, а след това потеглиха, за да могат да стигнат за следващия влак.
18. Глава
Племенникът от Америка
Беше известно време след описаните събития. Високо горе в дивите планини, близо до границата, се издигаше върху малка полянка една колиба. Груби, неизмазани стени; малки, тесни прозорци; покривът, покрит с шинди — по всичко си личеше, че не крие богатство. Но въпреки това колибата имаше угледен вид. Това може би се дължеше и на гъстата ограда от букаци, която окръжаваше малката градинка в съседство. На строителя вероятно не е липсвала благочестивост и ведра душевност, защото на горния праг на вратата бяха врязани словата:
От много години вече живееше в нея въглищарят Хендшел със своята жена, и то съвсем сами. Но който притежаваше достатъчно остър слух и зрение, че да проникне през буковото ограждение, скоро щеше да узнае, че двамата сега бяха подслонили и други хора.
Слънцето беше залязло. В откритото поле сигурно беше още доста светло, но тук горе, сред исполинските ели и смърчове, нощта вече беше разпростряла своя мрак. В стаичката подрънкваха железни лъжци — вечерната супа беше поднесена.
Трима мъже и една жена седяха на масата. Единият от мъжете беше въглищарят, другите двама му бяха гости. Когато супата беше привършела, въглищарят посегна към една стара, оръфана книга и каза:
— Както тялото се засити, така и душата не бива да гладува! Майко, прочети вечерната благословия!
Старата сложи роговите си очила на носа, отвори книгата и започна:
Единият от гостите се прокашля по начин, който никак не се схождаше с настроението на старата. Тя го погледна изпитателно и попита:
— Не ви ли харесва песента?
— О, много е хубава! — побърза да отговори той. Но гласът му звучеше студено, може би дори малко подигравателно.
Жената продължи, без това да й направи впечатление:
Тук кашлянето прозвуча отново. Майка Хендшел погледна госта над очилата и запита:
— Вие май не вярвате в Дявола?
— Още не съм размишлявал по тоя въпрос — отвърна той. — Но толкова глупаво, както е представено тук в книгата, нещата с пъклените духове все пак не стоят!
— Бог ни пази от тях, те сега не могат да дойдат при нас нито като духове, нито в човешки облик! — каза набожната жена.
После продължи да чете:
Сега гостът се надигна от твърдия си стол, изкашля се шумно и каза:
— Вие сигурно никога не сте държали в ръце друга книга?
— Не — отговори въглищарката откровено.
— При това положение не може да ви се сърди човек, че намирате удоволствие в четенето на такива глупости. Който не е ял ананас, картофът му се услажда. При мен тия работи не вървят. Вие наистина не знаете нищо друго. Уж сте християни, пък водите един почти езически живот. Лека нощ!