Коларят откликна уплашено:
— Хер Науман, не вярвайте, че ще постъпя така с вас!
— Достатъчно! Не бих те и посъветвал. Моите приятели са навсякъде. Лека нощ, Хендшел!
Той се надигна и изчезна в къщата. Хендшел остана още известно време да седи. Сви ядно юмруци и се замисли.
— Имаш право, негоднико! — прошепна той. — Ти ме направи контрабандист и ме използваше срещу мизерни суми! Две хиляди гулдена! Е-ех! Хиляда, ако е мъртъв! Човек би трябвало просто да пречука тоя тип!
Още дълго седя така, потънал в мисли, тъмни като нощните сенки, полегнали под гъстия покров на гората. Отиде да спи едва по-късно. Каквото и да е било крайното решение на тези мисли, когато се събуди, намери постелята на Науман празна. Заподозрял ли беше нещо? Същата мисъл като на Хендшел ли му беше минала през ума:
„Доставен мъртъв — хиляда гулдена!“? Коларят го търси навсякъде, но не успя да го открие. Беше убеден, че е избягал. И така си беше.
Науман вече не вярваше на въглищарите. Вчерашното им поведение го беше предупредило да бъде предпазлив. И също разговорът с коларя го бе навел на убеждението, че трябва да се пази и от него. Ето защо реши тайно да напусне сегашното си убежище. Стана рано, докато другите още спяха, отряза си един комат от лежащия на масата овесен хляб, за да не бъде принуден да гладува през деня, и тръгна. Вън при гъстата зелена градинска ограда спря и очите му плъзнаха по къщичката, от чиято мирна закрила трябваше да се лиши. Избърса челото си с ръка и промърмори:
— Сега и тук всичко свърши! Извън закона! Всеки може да ми види сметката, без да се опасява от наказание. Да, дори ще бъде възнаграден за това. Прогонен съм като някое диво животно. Но дивото животно иска да яде и пие, иска да живее! Каквото му е необходимо, си го задига. Аз също ще трябва да правя така!
Тръгна, но не се възползва от широкия горски път, по който можеше да срещне някого — това трябваше на всяка цена да избягва — а свърна по една тясна, едва проходима пътека. Още не знаеше накъде да се насочи. Искаше най-напред да потъне в дълбините на гората и там на спокойствие да обмисли какво е най-добро за него.
Така вървеше, дълбоко потънал в мисли. На няколко пъти зави настрани, без действително да го желае; спираше умислен, пак продължаваше, докато за своя не особено радостна изненада установи, че отново се намира в близост до въглищарското жилище. Но сега пое в определена посока. Насочи се на север, навътре в гората, към едно място, където тясна, едва проходима клисура водеше стръмно нагоре по едно възвишение. Оттам се откриваше далечен изглед към ландшафта. Мястото беше изключително красиво, но също така и опасно. В единия край скалата рязко пропадаше в дълбока, тъмна пропаст. Нямаше никаква преграда. Ако на някого се завиеше свят, можеше най-много да се хване за някоя от червените ели, които смучеха своята оскъдна прехрана от скалните процепи.
Така продължаваше да се изкачва все по-високо и по-високо. Почти беше достигнал ръба на скалата, когато внезапно замря уплашен. Беше доловил горе на скалната площадка човешки глас, но не говорещ, а прокашлящ се, както когато някой се кани да запее. Беглецът остана на мястото си и се заслуша. Чу как онзи тихо прочисти пак гърлото си, а след това поде със звучен, силен баритон стиховете:
После стана тихо. Науман не чуваше нищо, нито звук, нито движение. Продължи да се катери, тихо и предпазливо. Когато достигна скалната площадка, подаде предпазливо глава. Певецът бе обгърнал с две ръце една от елите, отправил далечен взор към планини и долини.
Беше мъж на възрастта на Науман и с приблизително същото телосложение. Имаше загорял тен. Трябва да бе прекарал доста време на слънце. На главата си носеше широкопола шапка. Облеклото му не беше на странстващ занаятчия, а беше ушито от скъп плат и по последна мода. На земята до него лежаха възлест бастун и натъпкана раница.
„От този няма какво да се страхувам, а по-скоро мога да очаквам нещо“ — помисли си Науман.
Продължи да се катери, преднамерено причинявайки повече шум от необходимото. Непознатият го чу и се обърна.
— Добро утро! — поздрави Науман.
— Добро утро! — отговори другият.
— Смущавам ли ви? — попита Науман предпазливо. — Чух някой да пее тук. Навярно вие?