— Действително — засмя се другият весело. — Изпях тази песен, защото много я обичам. Тя е немско-американска, сътворена от Конрад Крец14. Научих я в Америка.
— Значи сте пътували до Америка? — полюбопитства Науман.
Събеседникът му поклати глава.
— Не, от най-ранна възраст съм живял в Америка и съм се скитал много там — от Канада в Севера до голямата река Амазонка в Бразилия на юг. Роден съм, наистина, в този край, ала родителите ми прекосили океана, когато съм бил на шест месеца. Вие тукашен ли сте?
Науман се поколеба, после каза:
— Да, уговорил съм си среща за днес следобед.
Непознатият, изглежда, се зарадва.
— Е, значи имате време! Искате ли да поседнете малко при мен? Скалата е облечена с мъх, седи се на меко. Можем да си побъбрим и същевременно да се наслаждаваме на великолепен изглед.
Седна при ствола на елата, Науман малко се поколеба. За него беше рисковано да седи спокойно на едно толкова открито място и да води висок разговор. Някой можеше да ги чуе, да бъде примамен да дойде насам. Ако бъдеше разпознат, беше изгубен. Имаше път само към страната, от която се беше изкачил. От другите три страни скалата се спускаше толкова стръмно, че едно бягство нататък бе свързано с крайно голяма опасност за живота. Той неволно се заслуша назад към гората дали няма да чуе нещо подозрително.
— Какво има? — попита непознатият. — Нещо се ослушвате?
— О, само така — отговори Науман малко смутено. — Стори ми се, че чух изстрел.
Непознатият поклати невярващо глава.
— Сега, в късната пролет? Ловът нали свърши. Поне по вашите цивилизовани страни дивечът по това време бива щаден. Но както и да е. Нека оставим лесничея или момчето му да си стрелят колкото искат! Елате до мен. Гледката е приказна, но аз не допускам духовните наслади да ми попречат на материалните. Закусихте ли вече?
— Още не — призна Науман, който наистина беше огладнял.
Пътникът отвори раницата си и измъкна един пакет с резени шунка заедно с бутилка вино.
— Сандвичите ще си поделим — каза той. — Виното, за съжаление, трябва да пием направо от шишето, тъй като не съм се снабдил и с една чаша.
Каза го толкова общително и добродушно, че престъпникът започна да се чувства все по-сигурен. Хлябът беше разделен, а когато бе отворена бутилката, Науман забеляза, че чужденецът е избрал най-скъпата марка.
— Благодаря! — каза той, след като бе направил една солидна глътка вино. — Съжалявам, че заради мен ще намалите запасите си.
Непознатият се засмя весело и отвърна:
— Не вреди. Нали не сме в пустинята Сахара или Гоби!
— Но във високите планини! — отбеляза Науман. — Докато стигнете най-близкото населено място, дълго ще трябва да повървите. Как изобщо стана, че вие като американец, който от най-ранно детство не е бил в този край, не е останал близо до железопътната линия или шосето, а сте избрали тъкмо несигурната, гъста планинска гора?
Другият се сепна, но после се пошегува:
— Несигурна? Разбойници ли има тук? Може би някой Риналдо Риналдини или Шиндерханес?
— Това наистина не — отвърна Науман в същия шеговит тон, — но пък един Крал на контрабандистите!
— И аз вече чух за него — каза непознатият, станал внезапно много сериозен. — Когато исках да мина границата, бях задържан. Ако не притежавах толкова добри легитимации, Бога ми, щях да бъда арестуван!
Науман заподозря причината за тези неприятности, но възкликна привидно учудено:
— Какво говорите! И защо?
— Трябва да имам определена прилика с тоя Крал. Само моят добър паспорт, удостоверението за гражданство на Съединените щати и патентът на капитан от американската войска ми помогнаха. Освен това имам и някои съвсем други неща, тук и тук! — той потупа по войнишката раница и по лявата страна на сакото си, където човек обикновено носи във вътрешния джоб своето портмоне.
— Аха! — кимна Науман. — Вие сте заможен!
— Не само това, а богат! — отговори американецът с известно самодоволство. — Мога да си позволя да се сбогувам с моята втора родина и да се установя тук. Роден съм в малкото планинско градче Лангенщат и сега съм се отправил нататък. Познавате ли го?
Науман кимна.
— Но оттук до Лангенщат има още някой и друг час път пеша — отвърна той. — Трябва да вървите направо през ридовете. Прав път няма, трябваше да пътувате с железницата.
Американецът поклати неодобрително глава.
— Не ми беше в намерението. Исках да направя първите осъзнати стъпки в родината с моите собствени крака. А че катеря баирите, ми е много приятно. По този начин същевременно ще опозная добре родината. Братът на моя баща още живее в Лангенщат. Казва се Вебер като мен и е бил дърворезбар, но сега търгува с плодове. Моят баща също бил тук резбар, но стинал до умната мисъл да отиде в странство. Отвъд океана неговият бизнес от година на година ставаше все по-добър. Аз подраствах, ала изобщо нямах влечение към дърворезбата. Тръгнах по света, бях това-онова, напоследък дори златотърсач. Най-напред нямах късмет, защото търсих в Калифорния. Разцветът на „Gold-digging“15 беше отминал. Ето защо се насочих по на юг, към тексаско-мексиканската граница, и там открих една „бонанса“!
14
Конрад Крец — роден на 27.04.1929 г. в Ландау-Пфалц, емигрира след революцията 1848/49 г. в Америка, където живее и твори до смъртта си на 09.03.1897 г. в Милуоки — б.нем.изд.