Борис Виан
Блус за един черен котарак1
I
Питър Гна излезе от киното със сестра си. Свежият нощен въздух, ухаещ на лимон, действуваше добре след задуха в салона, боядисан в овернско синьо, и това се усещаше. Бяха прожектирали някакво съвсем неморално рисувано филмче и Питър Гна, побеснял, размахвайки канадката си, повреди една още непокътната възрастна дама. Пред хората по тротоарите се носеха миризми. Улицата, осветена от фенерите, рекламите на кината и фаровете на колите, се мержелееше леко. Това се сгъстяваше в преките улички и те завиха към „Фоли Бержер“. На всеки две къщи — по един бар, пред всеки бар по две момичета.
— Цял куп сифилитички — изруга Гна.
— Всичките ли? — попита сестра му.
— Всичките — потвърди Гна, — нали ги виждам в болницата, понякога ти предлагат задника си, под предлог, че вече е побелял.
По гърба на сестра му премина студена тръпка.
— Какво значи побелял?
— Значи, че васерманът им не е вече положителен — отвърна Гна. — Но това не е доказателство.
— Мъжете не се отвращават — каза сестра му.
Завиха надясно и веднага наляво, изпод тротоара нещо мяукаше и те спряха, за да погледнат какво е това.
II
В началото котаракът нямаше желание да се бие, но петелът през десет минути надаваше остър рев. Той беше на госпожата от първия етаж. Угояваха го, за да го изядат, когато дойде време. Евреите винаги ядат петел на определена дата, трябва да се каже, че съвсем не е лошо ядене. На котарака му беше писнало от петела, поне да играеше, ама не, все на два крака и все се фука.
— На̀ ти — каза котаракът и го фрасна здравата с лапа по главата.
Това ставаше върху перваза на прозореца на портиерната. Петелът не обичаше да се бие, но неговото достойнство… Нададе силен вик и заби човка в ребрата на котарака.
— Мръсник — каза котаракът, — въобразяваш си, че съм бръмбар… но ще ти дам да разбереш!
И буф!… с глава в плешката. Петелът му с петел!… Още един удар с човка в гръбначния стълб на котарака и после в тлъстите слабини.
— Ще видим! — каза котаракът.
И го захапа по врата, но изплю голям залък пера и преди да му се проясни пред очите, два прави с крилото и се търколи на тротоара. Мина човек. Настъпи опашката на котарака.
Той подскочи във въздуха, падна отново на улицата, избегна един велосипед, който връхлиташе, и установи, че отводният канал е дълбок около метър и шестдесет, с прагче на метър и двадесет от отвора, но много тясно и пълно с разни мръсотии.
III
— Коте е — каза Питър Гна.
Малко вероятно беше някое друго животно да стигне до такова коварство, че да имитира котешките викове, наричани обикновено мяукане по звукоподражание.
— Как е паднало там?
— Оня мръсник, петела — каза котаракът, — и после един велосипед.
— Вие ли започнахте? — попита сестрата на Питър Гна.
— О, не — отвърна котаракът. — Той ме дразнеше, като крещеше непрекъснато, а знае, че изпитвам ужас от това.
— Не трябва да му се сърдите — каза Питър Гна. — Скоро ще му отрежат главата.
— Така му се пада — обади се котаракът и се изхили доволно.
— Много е лошо — каза Питър Гна — да се радвате на нещастието на ближния.
— Не се радвам, тъй като самият аз съм в лошо положение.
И горчиво заплака.
— Малко повече смелост — каза сурово сестрата на Питър Гна. — Не сте първото коте, на което се случва да падне в канала.
— Дреме ми на мене за другите — изруга котаракът и добави: — Ще се опитате ли да ме извадите оттук?
— Разбира се, че ще опитаме — отвърна сестрата на Питър Гна, — но ако пак ще се биете с петела, не си струва.
— О!… Ще оставя петела на мира — отвърна равнодушно котаракът. — Той си получи заслуженото.
Петелът радостно изкътка от портиерната. За щастие котаракът не го чу.
Питър Гна размота шала си и се просна по корем на улицата.
Всичката тая бъркотия беше привлякла вниманието на минувачите и около отвора на канала се събра цяла група. Имаше една уличница в кожено палто, с розова плисирана рокля, която се виждаше през дъгообразното деколте. Много гот миришеше. С нея бяха двама американски войници, по един от всяка страна. На този отдясно не се виждаше лявата му ръка, на другия отляво — също, но той беше левак. Там беше и портиерката на отсрещната къща, прислужницата на отсрещното бистро, двама гангстери с меки шапки, една друга портиерка и една възрастна жена, която гледаше котки.
— Това е ужасно! — каза курвата. — Нещастното животно, не искам да гледам.
Тя скри лицето си в ръце. Единият от гангстерите услужливо й подаде вестник, на който можеше да се прочете: „Дрезден накълцан на парчета, най-малко сто и двадесет хиляди убити.“