Развълнувана, курвата отпусна глава върху рамото на мъжа с еспадрилите, който я заряза и отиде да се довърши в един ъгъл…
Котаракът скочи на бара и изпи останалия на дъното коняк.
— Б-рр!… — направи той, тръскайки глава отдясно наляво. — Трудно слиза!… Без него — ревна — бях загубен, загубен!…
Курвата се просна на бара с глава между лактите. Вторият американец я заряза и се настани до съотечественика си. Двете струи повърнато изписаха в синхрон американското знаме на пода. Вторият се зае с 48-те звезди.
— В прегръдките ми… Хлъц! — завърши котаракът.
Курвата изтри една сълза и каза:
— Колко е мил!
За да не го обиди, Питър Гна го целуна по челото. Котаракът го прегърна с лапи, но изведнъж го пусна и рухна.
— Какво му е? — попита сестрата на Питър Гна разтревожена.
Питър Гна извади едно хирургическо огледало от джоба си и го пъхна в ухото на котарака.
— Мъртъв е — каза той, след като погледна. Конякът е засегнал мозъка. Вижда се как сълзи.
— О! — възкликна сестрата на Питър Гна и се разплака.
— Какво му е? — попита курвата разтревожена.
— Мъртъв е — повтори Питър Гна.
— О-о! — възкликна тя. — След всички главоболия, които ни създаде!
— Такова добро коте беше!… И можеше да разговаря!… — каза мъжът с еспадрилите, който се върна.
— Да! — потвърди сестрата на Питър Гна.
Келнерът от бистрото още нищо не беше казал, но, изглежда, се отърси от дрямката.
— Всичко осемстотин франка!…
— А!… — обади се Питър Гна разтревожен.
— Аз черпя — каза курвата, която извади хиляда франка от хубавата си чанта от червена кожа. — Келнер, задръжте рестото!
— Благодаря — отвърна келнерът, — какво да направя с това?
Сочеше котарака с погнуса. Струйка зелена мента течеше по козината му, образувайки заплетена мрежа.
— Бедничкият! — изхлипа курвата.
— Не го оставяй така — каза сестрата на Питър Гна. — Трябва да се направи нещо…
— Той пи като смок — отвърна Питър Гна. — Тъпо е. Нищо не може да се направи.
Шумът от Ниагара, който звучеше като музикален фон след оттеглянето на американците, внезапно спря. Те заедно се изправиха и отново се присъединиха към групата.
— Коняк! — поиска първият.
— Хайде, голямото ми момче, нани! — каза курвата. — Ела!…
Тя ги прегърна и двамата с по една ръка.
— Извинете, дами и господа — каза тя. — Трябва да сложа моите бебчета да спят… Клетото котенце, все пак… А вечерта почна толкова добре.
— Довиждане, госпожо — каза сестрата на Питър Гна.
Мъжът с еспадрилите приятелски потупа Питър Гна по рамото, без нищо да каже, но със съчувствие. Поклати глава опечален, както изглежда, и излезе на пръсти.
На келнера явно му се спеше.
— Какво ще правим с него? — попита Питър Гна, а сестра му нищо не отговори.
Тогава Питър Гна сложи котарака в канадката си и те излязоха в нощта. Въздухът беше студен, а звездите избухваха една след друга. Погребалният марш на Шопен, подет от църковните камбани, извести на населението, че е настъпил един часът след полунощ. С бавна крачка те си проправиха път в режещия студ.
Стигнаха до ъгъла на улицата. Черен, ненаситен, каналът чакаше в краката им. Питър Гна разтвори канадката си. Внимателно пое вдървения котарак, а сестра му го погали, без нищо да каже. И после бавно, неохотно, котето изчезна в дупката. Чу се: „Пляс!“ и с доволна усмивка устата на канала се затвори.