— Защо не построим новата църква тук? — попита Едмънд.
— Защото сме в подножието на хълма — обясни Стивън. — Почвата подгизва. Преди столетия вероятно са издигнали храма тук, защото е било най-удобното място. Хай Маунт е нещо различно. Там има развалини, но те могат да бъдат разчистени. Мястото е прекрасно. Земята е собственост на Монталт. Около църквата може да се направи и гробище.
Филип се взираше из гробището. Облак беше скрил слънцето и мястото изглеждаше влажно и мрачно с изкривените тисови дървета с възлести клони, които се протягаха като костеливи пръсти.
— Отец Антъни се е обесил ето там — посочи Стивън към едно дърво, което се намираше в центъра на гробището, между църквата и свещеническия дом.
Филип се приближи.
— Как го е направил? — попита той. — Искам да кажа, дори най-ниските клони са високо над земята.
— Ако се вярва на това, което чух — отвърна Стивън. — използвал е стълба. Качил се, завързал въжето около един клон, а другия край — около врата си и скочил.
Филип прочете молитва за спасението на душата му, но един въпрос не му даваше мира. Защо един мил възрастен свещеник би излязъл през зимната нощ, за да се обеси в гробището на собствената си църква?
— Да влезем вътре — предложи Стивън. — Става студено, а и стомахът ми вече се обажда.
Филип се съгласи. Върнаха се при входа на църквата. Стивън отвори вратата и заедно с Едмънд влязоха вътре. Филип спря и се огледа. Имаше ли там още някой? Някой, който го наблюдаваше от гробището? Пое си рязко дъх. Под един тис, същият, на който се беше обесил отец Антъни, стоеше фигура в наметало с качулка. Можеше да различи лицето — загоряло и набръчкано, със сива брада и мустаци. От него се излъчваше самочувствието на воин. Очите изглеждаха едва ли не по-големи от самото лице — черни и твърди като камък. Филип примигна и разтри очи. Когато отново погледна, нямаше никого.
— Добре ли си? — попита върналият се Едмънд. — Филип, какво има?
— Нищо. Да разгледаме църквата отвътре.
Влязоха в преддверието — въздухът беше влажен и миришеше на плесен. Отляво имаше врата, която водеше към кулата, а отдясно — малка, тясна стая, прашна и пълна с паяжини, където бяха складирани счупени пейки и други предмети. Корабът беше дълъг — колоните от двете му страни — кръгли и тромави. Заради оскъдната светлина, трансептите изглеждаха мрачни. Филип погледна към носещите греди на покрива.
— Това е ново — обясни Стивън. — Вероятно е правен преди не повече от шейсет години. Сложили са нови греди, за да подсилят покрива. Сигурно е струвало доста скъпо. Не мога да разбера — продължи строителят — защо са почнали да сменят плочите на покрива, но не са довършили? Какъв е смисълът да слагаш нови греди, ако водата прониква вътре и ги унищожава?
Филип се разходи из кораба и кракът му закачи една откъртена плоча. Той погледна надолу.
— Това е другата причина — продължи Стивън. — Църквата е построена над подземна река и на места подът е започнал да се надига.
Филип продължи разходката си по-внимателно. Спря пред голям каменен саркофаг, поставен точно пред преградата между кораба и олтара. Гробницата имаше правоъгълна форма. Върху капака имаше статуя на рицар с кръстосани крака и ръка, стиснала дръжката на меча. Отстрани имаше надпис на латинки. Филип се наведе и преведе изличените букви: „Умрял в лето Господне 1311“.
— Дядото на сегашния лорд — обясни Стивън. Вниманието на Филип беше привлечено от странните знаци над надписа. Не беше виждал подобни преди — чифт очи и под тях — едва различим латински цитат. Той се наведе по-близко и преведе шепнешком:
— Ние ви наблюдаваме! Ние винаги ви наблюдаваме!
ВТОРА ГЛАВА
Филип заобиколи саркофага. От страната на олтара имаше друг надпис. Той привлече погледа му, защото не беше професионално изработен, а грубо издялан в колоната.
Филип извика Едмънд и му прочете надписа. Едмънд влезе в олтара. Щракна огнивото, запали свещ и се върна с нея. Грубите букви затрептяха на светлината й.
— „Под високия връх — запревежда той — се намира скъпоценният товар на сина Давидов и там ще си остане завинаги. Господи, смили се над нас. Уолтър Романел, 1312.“