Свещеникът се върна обратно в църквата и едва не се сблъска с брат си.
— Време е — прошепна той.
— За какво?
— Да прогоня призраците.
Свещеникът отблъсна ръката на брат си и доближи до огъня. Поклонниците вдигнаха очи в очакване. Обикновено Свещеникът беше кротък и тих като мишка, но сега вървеше с изправени рамене и гордо вдигната глава. Обичайната любезна усмивка беше изчезнала от лицето му. Беше напрегнат и блед, с втренчен поглед и стиснати устни.
— Ханджийо, това място е доста злокобно.
— Така е, отче — отвърна Ханджията с пробудено любопитство.
— И тази вечер ли ще си разказваме истории?
— Разбира се — отвърна Ханджията. — Съмнявам се, че някой ще успее да заспи нощес. Спомнете си — размаха той пръст. — Каквото и да е времето, където и да се намираме, всички обещахме да разкажем по две истории. Една през деня и една през нощта. Нощната история трябва да е загадъчна — за страховити създания, които дебнат в мрака. Тази вечер не е изключение.
— Обичам страшните истории — обади се Батската невяста. — А и това място е много подходящо.
Тя се огледа и усмивката й се стопи. А може би не беше. Черквата изглеждаше още по-отблъскваща — пламъците играеха по стенописите и им придаваха зловещ вид. Батската невяста преглътна мъчително и се помести към Школаря, който седеше до нея.
— Ще ви разкажа една история — започна Бедният свещеник. — Но ви предупреждавам — тя ще вледени сърцата и ще съсири кръвта ви. Става дума за едно село в Кент, което се нарича Скозби. — Очите му се взряха в далечината. Погледът му се рееше над главите на поклонниците. — Това е история за призраци и за магия, за Наблюдателите.
— Кои? — провикна се Приставът.
— Наблюдателите — отвърна Свещеникът. — Не се притеснявайте, скоро ще ги видите. Но преди да започна, трябва да ви разкажа нещо, което се случило преди много години. За един малък отряд тамплиери, водени от сър Уилям Чейсни. Той също прекосявал равнините на Кент в една тъмна зимна нощ, изгубил се и видял мъртвешките огньове. Това, което станало после, е началото на една трагедия, която струвала живота и душите на мнозина.
— Тамплиерите ли? — прекъсна го Рицарят. — В Скозби?
— Аз съм чувал за тази легенда — обади се Правникът. — Не беше ли свързана със заграбването на някакво голямо съкровище?
— Кои са тамплиерите? — попита Готвачът.
— Били са религиозен орден — отвърна Рицарят. — Монаси-воини, заклели се да отбраняват Божи гроб. През 1307, да, това е годината, крал Филип Хубави ги обявил в магьосничество и содомия. — Той сниши глас. — И в други ужасни престъпления.
— Орденът имал ложи из цяла Европа — добави Кармелитът. — Бил по-могъщ дори от моя. Притежавал несметни богатства и се смятало, че членовете му владеят магически сили.
— За тях ли е тази история? — попита Батската невяста.
— Моята история започва с тамплиерите — отвърна Бедният свещеник. — Те играят важна роля в нея.
— Ами съкровището? — попита Продавачът на индулгенции. — Каква е тази легенда? Вие знаете ли я, сър Годфри?
— Знам съвсем малко — почеса брада Рицарят и протегна ръка към огъня. — Английският крал не вярвал в обвиненията срещу тамплиерите. За известно време те били оставени на мира. Ако някой от вас е ходил в Лондон, сигурно е виждал църквата им?
Много от поклонниците кимнаха с глави и потвърдиха.
— Намира се между „Флийт Стрийт“ и Темза — обясни сър Джефри Чосър. — Близо до манастира на кармелитите.
— Точно там — продължи сър Годфри — били скрити богатствата на тамплиерите. Това било не само църква, но и съкровищница. Но накрая английският крал трябвало да се подчини на заповедта на папата, затова група тамплиери събрали съкровищата и тръгнали на юг от Лондон, прекосили Темза и навлезли в Кент. Водел ги един от най-почитаните им и проверени воини — сър Уилям Чейсни.
— И какво станало с тях? — попита Готвачът.
— Не знам — отвърна сър Годфри. — Просто изчезнали. Някои смятат, че се предрешили и се измъкнали от кралството. Други смятат, че ангелите са ги отнесли.
— А вие, сър Годфри? — запита франклинът.
— Много крале и принцове са търсили това съкровище, но никой никога не го е открил. Има различни легенди. Според една от тях те били нападнати и избити, а съкровището — скрито някъде из пустошта на Кент. — Той дрезгаво се засмя. — Може би точно тук.
Йоменът, който беше напуснал огъня и се разхождаше около църквата, давайки половин ухо на разговора, се върна.
— Сър Годфри?
— Какво има?
— За тамплиерите ли говорите?
— Да.
— Как са се обличали?
— Като всички рицари, освен дето връхните им дрехи били бели, с голям шестораменен кръст на тях. Понякога носели такива кръстове и на рамото на туниките си. Йоменът стисна устни.