— Чу ли това? — извика Едмънд.
Филип се изправи. Слънцето сега не грееше толкова силно. Той наистина чуваше тропот на коне, сякаш група мъже се събираха в подножието на хълма. Отиде до стените и погледна надолу. Нямаше нищо. Изтича от другата страна — нищо, освен огряните от слънце полета, горите в далечината, димът от комините на Скозби. Погледна по пътя — един пътник с товарно пони се беше отправил към Скозби.
Филип с бързи крачки премина през разрушения кораб и влезе в олтара. Мина прокрай един от отворените гробове, където още не бяха поставили обратно плочата. Нещо се заплете в крака му. Той погледна надолу — беше костелива ръка, която сякаш искаше да го сграбчи. Филип я ритна, но когато отново се огледа, нямаше никаква ръка и той се наруга, че му се привижда. Излезе навън през срутената стена и застана на билото на хълма. Прелитаха птички, които пееха с пълно гърло. Едра лисица с високо вдигната пухкава опашка пресече подножието на хълма и изчезна в някакви храсти. Филип с мъка преглътна. Гърлото му беше сухо, а в устата му имаше неприятен вкус, сякаш беше ял нещо развалено.
— Господи Исусе — прошепна той. — Запази ни от стрелата, която лети денем, от заразата, която опустошава по пладне.
— Помогнете ми!
Филип подскочи. Нямаше никой.
— Помогнете ми! — прошепна гласът. — Помогнете ми! — Той сякаш идваше от кладенеца. — Моля ви, помогнете ми.
Филип отиде дотам. Надвеси се над кладенеца и погледна право в мъртвешки бялото лице на Романел. Привидението въздъхна и ръката му се вдигна, сграбчи палтото на Филип и го задърпа надолу. Свещеникът се бореше да откъсне погледа си от дяволските му очи, от злобната усмивка и миризмата на гнило.
— Помощ!
Призракът скимтеше като дете, после устата му се сгърчи в яростна гримаса. Филип се бореше да се задържи за каменния ръб, но Романел го дърпаше надолу. Опита се да изкрещи, но не можа.
— Свети Архангел Михаиле — помоли се той на своя покровител. — Свети Архангел Михаиле и вие, всички ангели!
Изведнъж почувства, че го вдигат и дърпат настрани. Романел потъна обратно в мрака на кладенеца. Филип лежеше на земята и дишаше на пресекулки. Огледа се. Нямаше никой. Едмънд, Стивън и Пиърс тичаха към него.
— Братко, какво става?
Филип се поизправи и подръпна палтото си.
— Нищо — въздъхна той. — Почувствах слабост.
Пиърс реагира бързо. Той улови погледа, който Филип хвърли към кладенеца, отиде до него със зареден лък и погледна надолу.
— Няма нищо — промърмори свещеникът. — Елате.
Той скочи на крака. Наместиха последния надгробен камък и почистиха мястото. Едмънд се качи в каруцата, докато Пиърс го съветваше по кои пътища да стигне до имението.
Филип наблюдаваше как тръгват и забеляза, че Стивън изостана с коня си, сякаш се колебаеше дали да не говори с тях. Той и Пиърс се качиха на конете. Лесничеят беше мълчалив, но когато напуснаха Хай Маунт, той дръпна юздите и изостана редом с Филип.
— Нещо се случи там, нали, отче?
— Да, Пиърс. Яви се нещо дяволско, сякаш изскочи от ада. — Филип въздъхна раздразнено. — Това, което не мога да разбера, е защо се случва на мен? Ако отида в Скозби и им кажа какво се е случило, ще ме помислят за луд.
— Не, отче, няма — отговори Пиърс. — Казах ти, че хората вече са започнали да говорят. Смъртта на жена ми, смъртта на други жени след раждане, но само в определени фамилии в селото. Злото царува в Скозби. Лорд Ричард ми поръча да ви окажа всякаква помощ. Аз не съм образован човек, отче. Едва пиша и чета. Не знам какво е станало тук, но смятам, че един от моите прародители, Бог да го прости, е имал пръст в него. — Пиърс се намръщи и плю. — Казвате, че хората от Скозби ще ви се подиграват. — Той поклати глава. — Не е така, отче. Скозби е хубаво село с добри жители, които се боят от Бога и почитат краля, това е истината. Въпреки това, отче, ние сме като деца, които играят край змийско гнездо. Докато не го настъпим, сме в безопасност. Докато не се опитваме да открием съкровището, нищо не ни застрашава.
— Но аз не се опитвам да намеря съкровището. Пиърс се усмихна:
— Знам, отче, знае го и лорд Ричард. Ако беше така, можеше да загинете на Хай Маунт.
Филип продължи да язди мълчаливо. Още изпитваше отвращение от отвратителното видение при кладенеца. Не можеше да го приеме за игра на въображението, но се чудеше кой го беше издърпал от ръба. Кой го беше освободил от хватката на Романел? Някой му беше помогнал. Беше почувствал как го вдигат. Ангел на светлината? Беше ли истина шепотът? Наблюдаваха ли го? Непрекъснато, за да знаят какво прави? Както и да е, заключи той, ако не го бяха отървали от Романел, това щеше да изглежда като поредната злополука. Горкият отец Филип се качил на Хай Маунт и случайно паднал в запустелия кладенец. Той затвори очи. Помоли се Стивън да му е казал истината.