ТРЕТА ГЛАВА
Когато стигнаха имението Монталт, мракът се беше спуснал. Редицата от загадъчни ездачи внезапно изчезна, точно когато наближиха Хай Маунт. След подобно пътешествие Филип се зарадва да види лорд Ричард, Едмънд, Хенри и Изолда да го чакат в преддверието. Отказа храна или вино.
— Първо трябва да отслужа литургията — каза той. Стисна здраво рамото на Пиърс. — Лорд Ричард, искам да ви благодаря за Пиърс. Ако трябваше аз да избирам, не бих могъл да намеря по-подходящ човек.
Пиърс почервеня от неудобство, провлачи крака и промърмори, че нищо особено не е направил.
— Добре. — Лорд Ричард плесна с ръце, за да наруши тишината. — А сега да ви покажа какво направих аз.
Поведе ги по коридора на приземния етаж към малък параклис на гърба на къщата. Стаята беше шестоъгълна, тъмна дървена ламперия покриваше стените. Олтарът се издигаше върху подиум в далечния край, под малък прозорец с розетки. В нишите от двете му страни имаше статуи на Света Богородица и Свети Георги, който убива змея. Плочите пред олтара бяха вдигнати и останките поставени в земята, а слугите затваряха отвора.
— Могат да останат в тази малка крипта — каза лорд Ричард и дръпна Филип настрани. — Докато построим новата църква. Казах на сина ми и годеницата му, че това са останките на нещастните монаси от Хай Маунт. — Той млъкна и преглътна сълзите си. — Иска ми се всичко да е свършило — прошепна старият рицар. — Младият Хенри и Изолда дойдоха да ме видят тази сутрин. Хенри се прояви много добре срещу французите. — Той се усмихна насила. — Чувства се като новия сър Галахад. — Усмивката му угасна. — Иска бързо да се ожени за Изолда. Избрали са празника Успение Богородично, петнадесети август.
— И не могат да бъдат разубедени? — попита Филип. Лорд Ричард поклати глава.
— Не, вече го отлагах на два пъти и те ще започнат да се чудят защо. Не разбирате ли, отче? Ако се оженят през август и Изолда забременее, това прекрасно момиче може да умре след осемнадесет месеца.
Филип погледна през рамо към. Изолда и Хенри, които стояха един до друг със сплетени ръце, смееха се и си шепнеха.
— Те навярно мислят — каза лорд Ричард, — че обсъждаме сватбата.
— Август още не е дошъл — отвърна Филип. — Нека вярваме в Бога. Този проблем сигурно скоро ще бъде решен.
Едмънд беше донесъл одеждите от църквата — чернозлатисти филони и наметала за под епитрахила, цветовете на погребалната литургия. Филип изми ръцете си, облече се и като застана пред олтара, започна песнопението: „Дай им вечен покой, Господи“. Службата беше простичка и кратка. Едмънд изпълняваше ролята на дякон и четеше евангелието. По време на литургията Филип благослови мястото, където бяха погребани останките. Щом службата свърши, той се присъедини към лорд Ричард и семейството му за малко вино и чиния супа.
— Къде е Стивън? — прошепна той.
— В църквата — отвърна мрачно Едмънд. — Сега е заинтригуван от гробището. Все още смятам, че търси съкровището, но разбира, че то не е скрито на Хай Маунт.
Загрижен, Филип изяде супата и изпи виното си малко по-бързо, отколкото му се искаше. Отказа поканата на лорд Ричард да преспи в имението. Отново благодари на Пиърс, после взеха конете от конюшната и препуснаха към къщата на свещеника. Там с облекчение намериха Стивън да седи на масата пред кухненското огнище, потънал в чертежите си.
Размениха си поздрави. После Филип обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред. Тъкмо беше решил да си легне, изтощен и разстроен от посещението си на Хай Маунт и пътуването през блатата, когато чу силно тропане на вратата. Една фигура с наметка и спусната качулка влезе в преддверието. Едмънд се показа в подножието на стълбата.
— Имаме посетител — извика той. — Брат Анселм. Изпраща го Негова светлост архиепископът.
Филип слезе да поздрави госта.
— Вие сте заклинателят! — възкликна той. Плешивият, жизнерадостен монах дръпна качулката си и се изсмя високо.
— Казвам се Анселм Броудбенч. Аз съм францискански монах, свещеник и, ако искате, заклинател. — Той посочи към вратата. — Прибрах коня си в конюшнята. Наричам го Луцифер.
Филип отвърна на усмивката му. Анселм беше среден на ръст, широкоплещест, як, а веселото му лице беше обрамчено със сиви мустаци и брада. Монахът погали голата си глава.
— Бог дал, бог взел — припя той. — Това, което съм изгубил горе, ми е върнато около устата и челюстите. — Той почеса буйната си брада. — Говорих с Негово преосвещенство. Изпрати ме да ви помогна, но трябва да ви предупредя за едно — Той свали наметката си и я подаде на Едмънд. — В края на краищата, аз мога само да дам съвет. Но преди това трябва да унищожа един демон.