— Мисля, че трябва да видите нещо.
— Какво да видим? — попита Оръженосецът.
— Искам сър Годфри да го види — отговори Йоменът.
Поклонниците се раздвижиха. Късо подстриганият Йомен, с набраздено лице, излъчваше сила. В своите зелени дрехи, с напето препасаната в пояса кама, дългия лък и колчана на гърба си, той беше олицетворение на воин. Но сега лицето му беше бледо и напрегнато.
— Има нещо на стената на олтара — обяви той — което всички трябва да видите. — Той посочи тъмнината навън. — И без да искам да ви плаша, сигурен съм, сър, че чух звук…
Сър Годфри с мъка се изправи. Взе една горяща главня от огъня и накара Оръженосеца да направи същото. Всички последваха Йомена към олтара, като завиха вляво по мрачния къс коридор, който водеше в тъмната полуразрушена ризница. Въздухът беше влажен и студен. Поклонниците потръпнаха и с копнеж погледнаха назад към веселия огън, който бяха изоставили.
— Е, какво има? — запита Бедният свещеник.
Йоменът вдигна главнята към стената и сърцето на Свещеника замря. Орачът изстена и притисна с ръка устата си. От двете страни на олтара бяха изобразени тамплиерски кръстове. Червената боя беше започнала да избледнява, а мазилката, върху която бяха нарисувани, беше мокра и се ронеше. Независимо от всичко, изображението ясно се различаваше.
— Това трябва да е било тамплиерско владение — обади се Правникът. — Навярно църквата и селцето някога са били собственост на Ордена. Когато тамплиерите изчезнали, всичко, което притежавали, било продадено на търг.
— Вярно е! — възкликна свещеникът.
Той коленичи и помоли сър Годфри да наведе главнята, после посочи избледнялата картина под кръста, на която двама рицари с извадени мечове даваха обет пред разпятието над тях.
— Ами звуците отвън? — попита сър Годфри.
Всички набързо се върнаха около огъня. Ханджията каза, че ще остане да наглежда дамите. Сър Годфри с изваден меч, придружен от сина си, Йомена и сър Джефри Чосър, който също беше извадил меча и камата си, излязоха навън в тъмнината. Бедният свещеник взе една главня от огъня и придружен от брат си, ги последва. Те се скупчиха пред вратата, напрегнали слух да доловят някакъв шум в мъглата.
— Тихо е като в гроб — промърмори Оръженосецът. — Даже совите не се обаждат.
— Това ме притеснява — отвърна Рицарят. — Би трябвало да ги чуваме.
— Аз ще отида — предложи Оръженосецът.
— Не, няма. — Бедният свещеник си проби път напред. — Аз и брат ми ще отидем.
— Но там няма нищо — обяви сър Годфри.
Сякаш в отговор те чуха изпращяване от счупени клонки и дрънчене на метал, сякаш облечени в ризници мъже стояха в мрака и ги наблюдаваха. Преди някой да успее да го спре, Бедният свещеник се впусна напред. Те го гледаха как се отдалечава, как главнята се превръща в малка точица сред мъглата. Орачът щеше да го последва, но сър Годфри го задържа.
— Не — прошепна той.
Бедният свещеник решително, но бавно пристъпваше напред, защото не искаше да се препъне в някой срутен надгробен камък. Земята беше неравна, навсякъде имаше малки дупки и издатини, които биха изненадали непредпазливия. Той вдигна главнята.
— Кой е там? Отговор нямаше.
— Наблюдавате ли ме? — прошепна той. — Аз изкупвам греховете си и ще продължавам да ги изкупвам.
Сигурен, че наоколо няма никой, той въздъхна и се обърна, за да се върне в църквата.
— Spectamus te! — Гласът сякаш извираше от мрака. — Наблюдаваме те.
Свещеникът се обърна.
— Наблюдаваме те.
Сега думите сякаш идваха отляво. Беше ли това сянка на човек, чудеше се той. Бедният свещеник бавно се върна при спътниците си пред вратата на храма.
— Няма никой — каза той, но погледна тревожно към брат си.
Върнаха се при останалите поклонници. Ханджията напълни чашите с вино. Сега, когато разполагаше с пълното им внимание, Бедният свещеник се изправи и започна разказа си.
ИСТОРИЯТА НА БЕДНИЯ СВЕЩЕНИК
I част
ПРОЛОГ
Уийлд, Кент, близо до Скозби, февруари 1308
Сър Уилям Чейсни, рицар от Ордена на Тамплиерите, спря коня си и погледна назад през засилващия се сняг към спътниците си — деветима братя рицари и двама въоръжени сержанти от седалището на тамплиерите в Лондон. Те всички се бяха сгушили на конете, загърнали с широките си военни наметала студените, блестящи ризници. Качулките бяха издърпани възможно най-напред, за да защитят лицата им от режещия вятър и силния сняг.