— Готово ли е? — попита тревожно Едмънд.
— Не. — Монахът поклати глава. — Не още.
— Очаквахме да ни повикаш. Чухме най-различни гласове — обясни Филип.
Анселм почука по слепоочието си.
— Отвън беше тихо като в гроб. Знаех какво ще чуете, затова промених решението си и се върнах.
— Значи гласовете не са истински?
— Не, това са само вашите страхове и тревоги, които мракът използва. — Анселм седна на масата. — Това не е необичайно. Не ти ли се е случвало да си спомниш внезапно нещо от миналото? Някаква миризма, слънчев проблясък, и спомените се връщат. Това се случи и сега. Просто не обръщайте внимание.
— И какво направи? — попита Едмънд.
— Обиколих църквата, гробището и тази къща. Това е първата част от прогонването на духове: да идентифицираш, да разбереш за какво става дума. Това и направих. Тук несъмнено има някакво зло присъствие, но не едно, може би повече от дузина. Това са изгубени души. Предводителят им Романел още ги държи в плен. Той се храни със страховете и тревогите им, както и от собствената си злина. Наистина е странно, усещам присъствието на злото на входа на църквата и в кораба, но не и когато минавам покрай гробницата. На кого е тя?
— На сър Джордж Монталт, лорда, когото споменах! — възкликна Филип.
Анселм изглеждаше изненадан.
— Странно — прошепна той. — Демоните не смеят да я доближат.
— Защо? — попита Едмънд.
— Един Бог знае. Може би заради олтара и присъствието на светото причастие. Същото зло присъства в гробището и в тази къща.
— Значи мястото е обсебено от духове! — възкликна Стивън.
— Да, обсебено е от злото. Но тук има нещо необичайно, тук бродят и други сили. Те не са зли, а добронамерени. Не се намесват, но наблюдават. Стоят на ръба на мрака и гледат. — Брат Анселм разпери ръце. — Опитайте се да си представите — каза той — стая, пълна със светлина, освен в средата, където цари мрак. Мракът не засяга светлината, нито светлината мрака. Но те съществуват заедно, очаквайки нещо. — Анселм млъкна и захапа кокалчетата на пръстите си. — Дяволът се храни със злото, което намира тук. Ти спомена нещастния отец Антъни и жаждата му да намери съкровището. Силите на мрака са използвали това и после са го унищожили, защото им го е позволил. Той ги е допуснал в съзнанието си. Това, което виждате; това, което мисля, че се е случило е, че ужасната верига от престъпления на Романел още чакат да бъдат приключени. Наблюдателите, които са умрели с лица, обърнати към Бога, искат справедливост и изкупление. От друга страна, Романел се е обърнал към мрака. Той все още му принадлежи и държи и останалите, които е развратил със своята власт.
— Значи не можете да го обезвредите? — попита Филип.
— Ще опитам. Само веднъж. Филип, ти ела с мен. Едмънд и Стивън ще останат тук. Не напускайте къщата. Но не се тревожете. — Анселм се усмихна на страха в очите на Едмънд. — Силите на мрака също се прекланят пред името на Исуса. Затова, когато ги призова, те ще дойдат.
— Какво ще правя аз? — попита Филип.
— Нищо — отвърна монахът. — Имаш ли разпятие?
— Да.
— Тогава ела с мен.
Те излязоха от къщата, прекосиха гробището и влязоха през главния вход на църквата. Филип се радваше, че Оплаквачката не е наблизо, навярно беше почувствала какво става. По настояване на монаха той запали свещ и я залепи върху кръщелния купел. Брат Анселм се обърна към вътрешността на църквата.
— Легни по очи! — прошепна той. Филип го погледна изненадан.
— Лягай! — заповяда монахът. — Затвори очи и каквото и да стане, не помръдвай!
Филип се подчини.
— Не надигай глава — повтори монахът — В името на Отца и Сина и Светия дух!
Монахът започна прогонването на духовете. Първо се обърна с молитва към Светата Троица, Света Богородица, Свети Йосиф, а после към Свети Архангел Михаил и всички могъщи ангели, които подкрепяха Бога. Щом свърши с това, брат Анселм започна заклинанието срещу духове.
— В името на Исуса Христа, заклевам те…
Въпреки че лежеше по очи, Филип изведнъж видя във въображението си, как църквата се изпълва с прокълнати духове, ужасни на вид: с огромни глави, дълги вратове, изпити лица, мръсни и хищни; с космати уши, кръвясали очи и обложена уста. Зъбите им приличаха на вълчи, отворените им гърла бълваха пламъци. Те крещяха с дрезгави гласове. Имаха извити пищялки, криви крака, костеливи ръце и сгърчени ходила.
— Господи! — прошепна той и се опита да стане, но брат Анселм леко го натисна на пода.
— Детски игри! — промълви той. — Стой мирен и слушай какво ще стане.