Свещеникът умишлено избягваше пътеките и пътищата, които се виеха през блатата и се насочи на изток, докато стигна пътя на поклонниците, който свързваше Кентърбъри с Лондон. Тази нощ той преспа в един августински манастир. Добрите братя му дадоха храна и легло в спалнята за гости и късно на другата утрин той влезе в Лондон.
Филип усети резкия контраст между града и тишината и спокойствието на провинцията. Скупчени къщи, тесни криволичещи алеи, зейнали канавки, оживление и шум на пазара. Тук се стичаха най-различни хора: ханзейски търговци, моряци от Леванта, италиански банкери, а на всеки ъгъл имаше тълпи просяци — мъже и жени, — които молеха за подаяние. Зловонието и преливащото море от цветове му се сториха доста изнервящи. Спря в една кръчма на „Сейнт Мартин’с Лейн“, където конят му се нахрани и почина, докато той се наобядва обилно с пай с месо от петел и кана силен лондонски ейл. Беше късен следобед, когато се отправи към „Флийт стрийт“ и стигна до кръглата църква на тамплиерите. Остави коня си в една близка кръчма, където нае и стая за през нощта. После облече свещеническите си дрехи и влезе в църквата. Гледаше с интерес странната архитектура и обзавеждане на тази кръгла църква, построена според слуховете по образец на Соломоновия храм в Йерусалим.
Известно време Филип просто седя на пейка до вратата, загледан в различните стенописи, после стана и започна да изучава тамплиерските гробници на пода. Обиколи църквата и забеляза с интерес четиринадесетте картини, които изобразяваха страданията и смъртта на Исус. Те започваха с присъдата на Пилат и завършваха с полагането на мъртвия Христос в гроба.
Както обикаляше, Филип ахна и се върна при една от картините, коленичи и набързо произнесе благодарствена молитва. Не можеше да повярва на късмета си. После стана и отново преброи четиринадесетте картини. После се върна при шестата от тях. На нея Исус, който носеше кръста към Голгота, беше спрян от святата жена, Вероника, която избърсала кървящото му лице.
— Мога ли да ви помогна?
Филип се обърна. Младият монах беше облечен в черно белите одежди на кармелитите. Имаше широко и открито лице, чип нос и усмихната уста, но очите му гледаха зорко.
— Аз съм отец Филип Тръмпингтън — представи се свещеникът.
— Значи така. — Кармелитът приближи, като почесваше черната си твърда коса. Посочи към другия край на църквата. — Молех се там, когато дойдохте. Да си призная, отче, отначало си помислих, че сте луд, който обикаля насам-натам и не знае какво търси.
— Може и да съм луд — сряза го Филип, — но все пак съм свещеник, който търси помощ.
Кармелитът се усмихна и пристъпи напред. Те си стиснаха ръце и размениха целувка за поздрав.
— Брат Никълъс — представи се монахът. — Член на ордена на кармелитите, но служа в тази църква. Видях, че се заинтересувахте от „Пътят към Голгота“.
Той поведе Филип отново към картините.
— Да — отвърна Филип. — Братко, историята е твърде дълга. Никога не бях виждал такива картини.
— Те са поръчани от тамплиерите, по времето, когато църквата била тяхна — каза Никълъс. — Взели са идеята от францисканците. — Той посочи сцената, където Вероника бършеше лицето на Исус. — Вие разглеждахте тази. Знаете ли, има такава легенда. Тринадесет картини са нарисувани по библейски текстове, но в никое от евангелията не се споменава за жена, наречена Вероника, която да е изтрила лицето на Христос. Това е просто една от онези истории, които се разказват от незапомнени времена. — Кармелитът млъкна и почеса брадата си. — Всъщност, има някакво доказателство… — Той погледна Филип. — Отегчавам ли ви, отче?
— Не, не, продължавай. — Свещеникът посочи картината. — Това е шестата от четиринадесетте, нали?
— Да, защо?
— И този ред никога не е бил променян?
— Никога. Той е обичаен за Западна Европа.
— Ами легендата за плащеницата? — попита Филип.
— Както щях да кажа, легендата за Вероника, която изтрила лицето на Исус, докато се изкачвал към Голгота, е много стара. В знак на благодарност той оставил отпечатък от божественото си лице върху платното. — Кармелитът отстъпи и посочи картината. — Смята се, че това платно е обиколило Европа, но накрая попаднало в ръцете на византийските императори, които го съхранявали в една от базиликите си в Константинопол. През 1204 година Константинопол бил превзет от кръстоносците, между които имало и много тамплиери. Те взели платното и го задържали за себе си.
— Къде? — попита Филип.
— В обителта им в Париж, но не знам повече от това. Филип пое дълбоко дъх, за да скрие вълнението си. Не можеше да повярва на късмета си. Сега знаеше, че думата „Вероника“ и числата 6 и 14 бяха свързани с тази картина и легендата.