— Какво е станало с тамплиерските архиви, братко Никълъс?
— Повечето от тях били иззети от Короната — отговори Кармелитът. — Използвали са ги, за да заграбят богатствата им. След това много от тях били върнати. Пазят се в архивите и библиотеката. Искате ли да ги разгледате?
Филип кимна.
— Интересува ли ви нещо по-конкретно?
— Домакински сметки и разходи на църквата, които се отнасят до месеците в края на 1307 и началото на 1308 година.
— Когато орденът е бил забранен — каза брат Никълъс. — Знам малко за тяхната история. Какво в нея вълнува един свещеник от Скозби?
— Има връзка между историята на моята църква и тамплиерския Орден — отвърна Филип.
— Добре, елате. Ще ви помогна.
Той изведе Филип през задната врата в избуялата градина и тръгна пред него към пострадалите от времето постройки на тамплиерите, които се намираха зад църквата. Библиотеката обаче беше добре запазена. Стените бяха новоизмазани. Дъските на пода бяха лъснати. Въздухът ухаеше приятно на кожа и пчелен восък, а книгите и ръкописите бяха грижливо подредени на рафтове.
— Бог знае колко дълго ще останат тук — промърмори Никълъс. — Сега ние, кармелитите, служим в този храм, но никой не е се е произнесъл кое кому принадлежи. Докато това стане, библиотеката е под наша опека.
— Не и под твоя, братко.
Възрастен Кармелит изникна иззад една от дървените маси, които стигаха чак до стената. Беше висок, със слабо лице и бузи, гладки като на бебе. Кичури коса стърчаха на оплешивяващата му глава, а под светлосините му очи имаше големи торбички. Той се приближи, като се подпираше на бастуна си.
— Братко Бенедикт, да ти представя отец Филип, свещеник от Скозби. Иска да проучи архивите на тамплиерите. — Брат Никълъс хвърли поглед към Филип. — От 1307 до 1308 година.
Старият библиотекар стана самата учтивост, горящ от нетърпение да помогне. Сложи Филип да седне на масата, донесе свещи и голям куп листа.
— Подредени са по годините на царуване на различните крале — каза Бенедикт. — Значи зимата на 1307 до 1308 е първата година от царуването на Едуард II. — Той отвори една от кожените папки, в които стояха сметките и прелисти страниците. — Тук има и други сметки — добави монахът. — Какво по-точно търсите?
Брат Никълъс също беше заинтригуван и Филип не можеше да откаже на добронамерените им усилия да му помогнат.
— Търся нещо за един рицар тамплиер, Уилям Чейсни. Избягал от храма към края на януари 1308. Може би е носел съкровищата на Ордена.
— Това е невъзможно. — Бенедикт вдигна глава и почеса тънкия си врат. — Напълно невъзможно.
При други обстоятелства Филип би се изсмял на такова категорично изказване.
— Не ни дръж в напрежение! — възкликна брат Никълъс.
— Защо да е невъзможно, многознайко?
— Защото лондонските тамплиери са имали малко ценни неща и почти всички те били иззети от краля.
Филип се втренчи в него с полуотворена уста.
— Какво…? — Той се запъна. — Но в Скозби се носят легенди за съкровище на тамплиерите.
— Това ли търсите? — попита рязко Никълъс.
— Не, не, заклевам се в кръста. — Филип леко се усмихна.
— Аз съм от хората, които могат да се препънат в сандък с пари и няма да го забележат. Не, но група тамплиери, водени от Чейсни, са били избити от контрабандисти в блатата близо до Скозби. Извършен бил голям грях.
— В такъв случай — забеляза брат Бенедикт — те са били убити напразно.
Той се изправи и се отдалечи в мрака. Когато се върна, носеше малко златно разпятие с вграден в средата аметист.
— Брат Никълъс, отец Филип, това е част от съкровището на тамплиерите, оставено тук от кралските наместници. Вземете го.
Филип го послуша и остана изненадан от тежестта му.
— Е — продължи Кармелитът. — Представяте ли си торби или сандъци, пълни с такива ценни предмети? Тамплиерите не биха стигнали много далеч, особено из пустошта на Кент посред зима.
— Какво са носели тогава? — запита Филип.
— Не знам, но нека се опитаме да разберем.
Ако Филип се беше изненадал от добрия си късмет, когато намери „Пътят към Голгота“ и разбра какво означават 6 и 14, то търсенето из архивите на тамплиерите не доведе до такъв успех. Мина час, но почти нищо не бяха намерили. Сър Уилям Чейсни фигурираше в сметките, но само като служител на храма. Изведнъж брат Бенедикт възкликна.
— Ето! — Лицето му помръкна. — Но се боя, че не е много.
Той подаде един лист и посочи списък на коне и оръжие: „Да се приготвят за сър Уилям Чейсни и неговия отряд“. Написаното едва се четеше, а подробностите бяха малко.