— Не, не биха — отвърна старият Кармелит. — Но помниш ли Дома на света Урсула? Това е малък манастир — обясни той — недалеч оттук. Близо е до хана „Епископът на Солзбъри“. Манастирът бил под закрилата на тамплиерите. Орденът дал на монахините земята и издържал манастира. Рано тази сутрин отидох там. Добрите монахини приемали там млади момичета, сирачета или безпризорни, които после се посвещавали на Бога и ако пожелаели, влизали в ордена.
Според регистъра, през януари 1308 година едно от тези момичета е било предадено на грижите на сър Уилям Чейсни.
— Оплаквачката! — възкликна Филип и поясни. — Това е една стара жена, която живее в гробището при моята църква. Твърди, че е незаконна дъщеря на грешния свещеник Романел. Мисля, че тя е детето от манастира, за който споменахте, братко Бенедикт. Рицарите са я охранявали, но защо — това е загадката. — Филип се изправи. — Не знам как да ви благодаря. Обещавам ви, че ако открия истината, ще ви я съобщя.
Час по-късно, след като братята го упътиха, Филип слезе до реката и нае лодкар, който да го откара до Уестминстър. Беше се спуснала гъста мъгла, която смразяващо напомняше за Хай Маунт и Скозби. Но дребният лодкар с мише лице му каза, че единственото, от което трябва да се притесняват, е да не се сблъскат с друга лодка или баржа по Темза. Филип се облегна назад. Чудеше се какво прави Едмънд и дали е било разумно да остави Стивън там. Опита се да разсее мислите си. Мъглата започна да се вдига и той видя, че реката кипи от живот. Кралски войници от акостиралите в редица кораби, ги зареждаха с провизии. Пространството между тях и брега беше задръстено от ладии, лодки с провизии и баржи, пълни с плодове и други храни.
— Тези мръсни негодници! — обясни лодкарят, като явно имаше предвид французите. — Видели са флота им край Танет.
После той се завайка, че кралството се управлява от дете и за неспособността на регента да отблъсне французите. Най-после достигнаха кралския кей в Уестминстър. Филип плати и тръгна нагоре по стъпалата, проправяйки си път между тълпата адвокати, тъжители и чиновници, които се стичаха към съда. Най-накрая той намери Архива и неговия уредник, надменен чиновник, облечен бляскаво в поръбена с кожа роба. Той високомерно погледна Филип през лорнета си и неохотно изпълни поръчката на свещеника. Заведоха го на маса в малката читалня и един от помощниците на уредника му донесе исканите документи, като му посочи интересуващите го места. Филип внимателно ги прочете. Писмата и документите бяха писани на официален език, но при всички случаи показваха, че през пролетта и лятото на 1308 година кралските наместници са посетили Кент. Бяха посетили градчетата и селата около Скозби, и направили дискретни, но старателни проучвания дали отряд тамплиери под командата на сър Уилям Чейсни не е минал оттам. Несъмнено подозренията им бяха паднали върху Скозби. Пълномощниците горчиво се оплакваха от отношението и липсата на сътрудничество от страна на лорд Джордж Монталт и викария на енорийската църква, Романел. Внезапно Филип замря. Писмата бяха написани на латински и неграмотният чиновник беше написал името на Монталт на латински като Monte Alto. Беше виждал това някъде.
— Къде ли? — промърмори си той.
После си спомни яростната битка в Скозби. Знамето на Монталт с фамилния герб и девиз. Върна се към текста. Наместникът, който беше оглавявал комисията, смятал, че тамплиерите са били нападнати и избити, но не можал да намери никакви доказателства за местонахождението им, нито за онези, които са организирали нападението и най-вече за съдбата на „Magnum Thesaurum“10, което рицарите трябвало да пренесат.
Проверките били повторени и потретени, но към есента на 1308 година бележките ставаха по-редки и кратки. Най-накрая кралските служители обявили мисията си за невъзможна и се върнали в Лондон.
Филип подпря глава на ръцете си. Какво беше „Magnum Thesaurum“, голямото съкровище, което тамплиерите са охранявали. Защо им е било нужно младо момиче? Девица?
— Свършихте ли?
Филип вдигна поглед. Уредникът го гледаше като учител ученик, който твърде дълго се е задържал над плочата си.
— Да, свърших.
Той благодари на чиновника и напусна абатството. Когато стигна Холборн, оживена улица, която водеше до центъра на града, мъглата се вдигаше. Беше пълно със селяни с каруци, пълни със стока за пазара, тенекеджии и улични търговци с окачени на вратовете подноси, отрупани с панделки, фиби, амулети, евтини брошки и огърлици. Студенти се бяха запътили към училището при „Сейнт Пол’с“, бедно облечени, но жизнерадостни. Група членове на някаква гилдия, със спуснати качулки, придружаваха ковчег, драпиран с черен плат и поставен върху каруца. Зад него свещеникът четеше заупокойна молитва. Група престъпници с изпокъсани дрехи, приковани с обща верига през вратовете, отиваха към затворите Флийт и Нюгейт, придружавани от пристав и двама пияни моряци. Филип тръгна след тях, докато стигнаха хана „Епископът на Илай“. После заобиколи градското сметище, като закриваше устата й носа си с ръка. Широката яма, в която се трупаха всички боклуци на града, отравяше въздуха с отвратителна миризма. Филип избягваше да гледа натам. Не искаше да види полуразложените животински трупове, захвърлени там. Група работници посипваха сметището със сяра и с хрипливи гласове го подканиха да се присъедини към тях.