Най-накрая Филип задмина сметището и стигна Смитфийлд. Широко поле с нарядко разпръснати брястове се простираше от края на града на север към големия манастир „Св. Бартоломю“. Свещеникът беше идвал тук в дните, когато на големия пазар цареше оживена търговия, но тази сутрин там беше тихо. Малка тълпа се беше събрала край един от брястовете, където бесеха двама престъпници. Те бяха изтикани грубо от каруцата и покачени набързо по една стълба, която после беше дръпната рязко. Филип прошепна молитва за тях и хвърли едно пени, когато един просяк, познал, че е свещеник, изникна от скривалището си зад дървената ограда, която обрамчваше площадката за екзекуции.
Филип спря, за да пропусне оръженосец, повел в лек тръс стадо коне от конюшнята на някой лорд на север от града. Дърветата оредяха и Филип видя пред себе си продълговатата сграда на августинския манастир „Св. Бартоломю“ и покрития с червени плочи покрив на болницата до него. Портиерът изслуша внимателно молбата му и придружи Филип през градината с билки до архива, който се намираше на гърба на болницата.
— Брат Норбърт — обясни му послушникът — ще ви помогне. Въпреки че пациентът, когото описвате…
Думите му увиснаха във въздуха, когато почука на вратата.
— Влез!
Стаята беше изненадващо голяма, стените й — боядисани в успокояващо зелено. Върху тъмночервените плочи, които блестяха от чистота, нямаше рогозки.
— Внимавайте къде стъпвате.
Огромен августински монах стана от тапицирания си стол зад масата и се приближи, за да го поздрави.
Той стисна ръката на Филип и освободи послушника.
— Виждал съм много посетители да падат по задник! — обясни той. — Това не говори много добре за болницата, нали? Е, кой сте вие?
— Филип Тръмпингтън, викарий на църквата „Свети Осуалд“ в Скозби, Кент.
Августинецът изглеждаше объркан.
— Странно — каза той. — Чувал съм за това място и мисля, че името ви ми е познато. — Той почеса плешивата си глава и червендалестото му лице се изопна от напрежение. — Но както и да е! Защо сте тук, отче Филип Тръпмингтън от „Свети Осуалд“ в Скозби?
Той заведе Филип до един стол и побутна купа с розова вода пред него.
— Измийте си ръцете и лицето.
Изненадан, Филип го послуша, после внимателно се изтри с предложената кърпа.
— С всичките си посетители ли постъпвате така, братко?
— Огледайте стаята, отче Филип. Какво виждате? Свещеникът забеляза колко са чисти стените и пода. Мебелите също явно се миеха редовно, дори месингът по чекмеджетата и ковчежетата блестеше.
— Чисто е, нали? — каза гордо брат Норбърт. — Водата, с която току-що се измихте, е чиста дъждовна вода, докарана по брястови тръби до нас. Знаете ли защо, отче? Защото съм изучавал трудовете на Гален. — Той се наведе през масата. — Имам дори копие от Хипократ, да не споменавам трудовете на арабите. И знаете ли какво казват те? — Силният йоркширски акцент на брат Ронбърт стана още по-забележим. — Където има мръсотия, има и болести. Вие идвате от Кент. Когато чумата се появила в Кентърбъри, почти всички измрели, освен монасите от Крайстчърч. Само те се миели и пиели чиста изворна вода и поддържали всичко чисто.
— Той въздъхна. — Бог знае защо винаги смятаме, че мръсотията и светостта вървят ръка за ръка. — Съжалявам! — Той прекъсна речта си. — Все ме избива на проповеди. Защо сте тук, отче?
— В „Свети Бартоломю“ е имало пациент — обясни Филип — преди много години, по време на царуването на Едуард II. Името му е Романел. Той също е бил викарий в Скозби, но изгубил ума си, полудял и бил доведен тук.
Брат Норбърт направи гримаса.
— Но това е било почти преди седемдесет години! — отвърна той. — Да, тук имаме малка постройка, разделена на килии, където държим лудите, които са заплаха за другите или за себе си.
— А има ли архиви? Братко Норбърт, дошъл съм чак от Кент. Ще бъда много благодарен за всяка помощ, която получа.