— Сър Уилям! — Един от рицарите подгони коня си напред. — Трябва да спрем. Конете са изтощени, а ако продължим, и някои от хората ще припаднат. — Той сниши глас. — Пък и съкровището…
Сър Уилям, с лице почти черно от свирепото слънце на Северна Африка, вдигна ръка, за да млъкнат. Погледна редицата мъже и коне. Огледа товарните понита, които търпеливо чакаха, и дребния ездитен кон с неговия ценен товар, после вдигна поглед към небето. Нямаше звезди. Облаците бяха пълни със сняг, който предстоеше да падне. Той се огледа. Местността беше пуста, нямаше дървета, под които да се подслониш, нито хамбар или къща; дори овчарска колиба, където мъжете му можеха да запалят огън и да се сгреят.
— Трябва да продължим още малко — обяви той. Мъжът се опита да възрази. Сър Уилям се наведе и сграбчи китката му.
— Трябва да продължим — повтори той. — Братко, ние вече не сме рицари тамплиери. Ние сме бегълци. Всичките ни другари от Франция са мъртви или лежат в тъмницата и очакват екзекуцията си. Великият ни магистър е затворник на Филип IV. Едуард II последва примера му. Издадени са заповеди за арестуването ни и за конфискуването на съкровището. — Сър Уилям посочи към дребното конче. — Ако ни заловят, ще го изгубим. Ако продължим, може да намерим подслон, храна и топлина. Утре с божията помощ може да стигнем до пристанището и да заминем…
— Къде? — горчиво го попита спътникът му. — Къде може да отиде един тамплиер, сър Уилям? Раят е затворен, чака ни адът. Преди година бяхме най-могъщият християнски орден. Погледни ни сега, престъпници в собствената си страна. Всеки селянин с лопата или коса може да ни посече.
— Хората са добри — отвърна сър Уилям. — Тукашните хора са добри, те ще ни съжалят. — Той се усмихна и отърси снежинките от мустаците и брадата си. — Е, поне докато не знаят за съкровището, което носим. — Той се надигна в стремената и извика към редицата мъже. Вятърът разпиля думите му.
— Продължаваме! — извика той. — Знам, че скоро ще стигнем Скозби. Можем да се приютим там. Ще има храна и вино за стомасите ни и буен огън, който ще прогони студа.
Той обърна коня си и поведе мъжете.
Въпреки всичко, сър Уилям беше разтревожен. По-рано през деня, когато снегът се беше усилил, бяха преминали през малко селце, където спряха в кръчмата за малко мазна храна и разредено вино. Селяните ги гледаха с подозрение, особено един тенекеджия, който беше казал, че отива в Скозби и ги беше изучавал внимателно с присвитите си очи. Сър Уилям и спътниците му не носеха тамплиерските си наметала с легендарните кръстове. Но занаятчията с лице на плъх сякаш беше прочел мислите им — един от сержантите го беше заварил в конюшнята да оглежда конете им. Рицарят дръпна качулката върху лицето си. С наведена глава и отпуснати юзди, той остави коня си да пристъпва тежко напред.
За щастие мъжът не беше се качвал в плевника. Беше избягал, но накъде? Дали беше продължил напред, за да предупреди останалите? Сега вече падението на тамплиерите беше добре известно и всеки шериф, пристав, съдебен писар, началник на пристанище или кралски пълномощник бяха предупредени да спират и арестуват всички тамплиери и да конфискуват имуществото им. Сър Уилям затвори очи и се помоли за братята си, които очакваха смъртното си наказание в Лондон, Париж, Рим и Кьолн. И за какво? Заради обвинения, които не струваха колкото пергамента, върху който бяха изписани. Нищо повече от интриги на лукави и сребролюбиви владетели, които мечтаеха да заграбят богатствата и земите на тамплиерите. Сър Уилям беше решил, че безценното, свято съкровище от тамплиерската църква в Лондон няма да попадне в алчните ръце на тези недостойни хора. Той и спътниците му се бяха заклели в тайния параклис под църквата в Лондон с най-тежки клетви.
„Ще пазим това съкровище — бяха произнесли те — ден и нощ с телата, умовете и душите си. Пред бога, неговите ангели и светци и целия небесен двор се кълнем, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да защитим свещените реликви на храма“.
Два дни по-късно се измъкнаха от Лондон и се насочиха на юг с надеждата да намерят някой, който да им помогне. Търговец, рибар, всеки, който би ги превозил през океана до наследствения дом на Чейсни във Франция. Но щяха ли да намерят такъв човек или отново щяха да се сблъскат с предателство? Сър Уилям си спомни думите на псалма: „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми. Да бъдат ушите Ти внимателни към гласа на молбите ми.“
— Светлина! — извика някой. — Вижте, сър Уилям, светлина!
Командирът повдигна глава и се взря в тъмнината — пред него просветна огнена точица, после още една Мъжете му вече обръщаха конете. Сър Уилям ги последва, като благодареше на бога, че молитвите му са чути. Те изоставиха пътеката, група от дрънчащи ризници и тропащи копита, заобиколила дребната фигура на жребеца. Светлините приближаваха. Въпреки желязната дисциплина на ордена, сър Уилям не би могъл да спре хората си, и да искаше. Те бяха уморени, обезкуражени, гладни и премръзнали. Един от сержантите профуча напред като в атака. Снегът не беше много гъст, а земята беше замръзнала и конете вървяха с лекота. Сър Уилям вече виждаше, че светлините са от факли. Сърцето му подскочи от радост. Ако можеха да отпочинат нощес, ако можеха да хапнат и поспят край горещия огън! Той си припомни картите в библиотеката на тамплиерите, които показваха пътищата и пътеките на Кент. Твърде късно си спомни предупрежденията за тресавищата и странните светлини, които блещукат над тях. Как ги беше нарекъл старият архивар? Мъртвешки огньове? Такива ли бяха и тези?