— Как няма да помогна на брат свещеник! Стойте тук. Да видим какво ще намеря.
Той излезе от стаята. Влезе прислужник с поднос, на който имаше хляб, твърдо сирене и кана ейл. Филип яде и пи около половин час, после брат Норбърт се върна, нахлувайки през вратата като вятър.
— Открих нещо — каза той. — Не е много. Това — той потупа малката прашна книга в ръката си — са бележките за пациентите, които са били затваряни тук. Прочетете тук.
Той отвори книгата и я подаде на Филип, като посочи с месестия си пръст страницата, на която беше написано „Юли 1312“.
„Днес, в деня на Благовещение, почина Романел, бивш свещеник на църквата «Св. Осуалд» в Скозби, Кент. Той умря, опълчил се срещу Бога и хората. Вярваше, че в леглото му се промъкват демони, нетърпеливи да отнесат душата му в ада. Същият Романел, който изрисува килията си с човешки очи, говори за «Онези, които го наблюдават» и в треската си каза, че вижда само чифт ужасяващи очи. Дали е изгубил ума си или просто е прокълнат, не се знае. Той постоянно изпада в ярост — отказва храна, питие или каквото и да е успокоение, било то телесно или духовно. На смъртното си легло той каза, че в Хай Маунт има съкровище и че в Хай Маунт е вината. Умря малко преди вечерня и беше погребан в общ гроб близо до Чартърхауз.“
Филип погледна отново бележката — беше написана на латински и този писар също беше използвал думите Mons Alta, за да означи Хай Маунт.
— Той не е говорил за Хай Маунт — прошепна Филип. — Говорел е за Монталт.
— Отче Филип? Свещеникът вдигна поглед.
— Знаех си, че съм слушал за Скозби и преди. Нашият архивар току-що ми напомни. Тук имахме един строител. Как се казваше? А, да, Стивън Меркъл. Той също беше много заинтригуван от тази бележка.
ВТОРА ГЛАВА
В своята стая в свещеническия дом в Скозби, Стивън Меркъл стоеше прегърбен на стола и гледаше ръцете си. Подът край него беше покрит с чертежи — парчета пергамент и велен, скъсани и захвърлени в ъгъла. Меркъл скри лице в ръцете си. Не можеше да лъже и себе си. Беше дошъл в Скозби, за да построи църква, но в дълбините на ума му винаги бяха легендите за съкровището на тамплиерите. Когато разбра за назначението на приятеля си в тази енория, Стивън не можа да повярва на късмета си. А когато Филип започна да говори за строеж на нова църква, Стивън го прие като знак от Бога. Беше направил проучванията си много внимателно. Беше чул за Романел и когато работеше като строител в „Св. Бартоломю“ отдели време, за да изучи по-подробно края на този нещастен свещеник.
Стивън беше убеден, че може да открие съкровището, да обогати себе си и приятелите си, дори да вложи част от парите в строежа на новата църква. Изглеждаше толкова просто. Беше повярвал, че съкровището се намира на Хай Маунт. Сега откри, че е преследвал призраци, като валмата на проклетата мъгла, която нахлуваше в селото и обгръщаше църквата в море от сивота. Стивън отдръпна ръцете си. Ами ако не е на Хай Маунт, къде може да е?
— Трябва да е в църквата! — възкликна той. — Или в гробището.
Стивън внимателно беше изслушал разговора на Филип със заклинателя. Да, той вярваше, че има проклятие, но смяташе, че не е застрашен. Това, което го заинтересува, беше разказът на Филип за Оплаквачката. Ако не е дъщеря на Романел, коя е? Знае ли нещо? Може ли да му помогне?
Стивън отиде до прозореца и отвори капаците. Нощта се спускаше. Той въздъхна с облекчение — небето беше ясно и за пръв път чу чуруликането на птички в гробището. Беше ли премахнал заклинателят проклятието? Беше ли мястото вече безопасно? Той с удоволствие би поговорил със стария каменоделец. И отец Антъни ли е стигнал до заключението, че съкровището е заровено в църквата? Огледа гробището. От мястото си виждаше слабия блясък на свещ през един от прозорците на олтара — Оплаквачката отново бдеше.
Стивън затвори капаците и се ослуша. Къщата беше празна. Едмънд беше на посещения, доволен, че може да стои далеч от къщата, докато брат му го няма, както и да използва възможността да опознае по-добре енориашите си. Стивън прехапа устни. Беше дал обещание на Едмънд, но какво щеше да стане, ако докажеше, че всички те грешат? Той взе наметката си, уви я около себе си, излезе от къщата и тръгна през гробището.
Вечерта беше мека и благоуханна, изпълнена с обещание за пролет. Стивън дълбоко си пое въздух. Сигурно Едмънд нямаше да има нищо против, ако зададе на старицата няколко въпроса. Страничната врата беше отключена. Отвори и я и влезе вътре. Дори църквата изглеждаше някак по-светла. Оплаквачката беше в храма, сключила ръце за молитва, втренчена в разпятието над олтара. Стивън коленичи до нея. Тя не му обърна внимание, затова той се изкашля. Старицата се извърна и го погледна проницателно.