— Какво искаш, приятелю на свещеника?
— Казвам се Стивън.
— Знам името ти и познавам сърцето ти — отговори му тя. — Ти търсиш съкровището на храма. Наруши обещанието към приятеля си и отиде там, където и ангелите не смеят да пристъпят.
Стивън се изправи.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си приятел на свещеника. Той е добър човек. Той и брат му са Божи хора и сърцата им са чисти, но ти си различен. — Тя докосна слепоочието си. — Те ме накараха да се замисля. Върнаха ми спомените. Аз бях там, нали знаеш? — Тя продължи по-бързо, сякаш копнееше да се изповяда. — Бях там през онази ужасна нощ. В блатата, където бяха нападнати тамплиерите. — Тя отметна косата от лицето си. — Добри хора, смели войници.
— Била си там? — Стивън пристъпи към нея. — Ти си била там?
Жената се отдръпна.
— Не трябваше да ти казвам — заекна тя.
— Не, моля те!
Стивън искаше да я хване за рамото, но уплашената старица започна да се бори с него. Тялото й беше толкова слабо и нежно, че ръката на Стивън се изплъзна и дрипавото й наметало се скъса. Тя залитна и падна назад. Стивън се опита да я хване, но тялото й се удари в един малък постамент, където някога беше имало статуя. Стивън с ужас видя как главата й се удари в назъбения камък и се чу хрущене като от удар на брадва, която сече дърво. Тя отвори очи и почти му се усмихна. После се закашля и главата й увисна настрани.
— О, не! Господи, не!
Стивън се наведе над нея и напразно потърси пулса на шията й. Кожата й беше суха, дори студена, сякаш духът й, твърде нетърпелив да си тръгне, беше изскочил мигновено от тялото. Положи я на земята внимателно. Когато отдръпна ръката си, забеляза струйките кръв. Стивън се изправи, изтри пръсти в палтото си и погледна към кръста.
— Не исках да я убия — прошепна той.
Лицето на разпнатия Спасител го гледаше безизразно. Устата му пресъхна. Беше убил жена в църквата, кръвта й беше върху ръцете му. Той се спусна навън, но спря ужасен. Очите, нарисувани на колоните из църквата, сякаш горяха със собствен огън, а в нишите от двете страни чу тропота на войници с брони и дрънкането на сбруя. Стивън си спомни думите на заклинателя, че олтарът е безопасно място, но не можеше да се върне обратно. Нещо зло и ужасяващо пълзеше в мрака към него. Той извади камата си.
— Не исках да го направя! — изкрещя строителят. — Не исках да я убия!
— Наблюдаваме те! Винаги те наблюдаваме! — прозвуча шепот.
Стивън се обърна.
— Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.
Сега думите бяха произнесени от дълбоки гласове, сякаш някакъв невидим хор го наблюдаваше. Изведнъж страничната врата се затръшна. Стивън се обърна. Виждаше гробницата на Монталт и вратата към олтара, където лежеше Оплаквачката. Щеше да се върне, но от пода започна да се издига черен дим. Привидението полека доби форма. Пред него стоеше Романел с наведена глава, впил в лицето му злобния си поглед.
— Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме!
Този път думите бяха произнесени на висок глас. Стивън пусна камата си и побягна. Ако можеше да стигне главната врата на църквата, да вдигне резето и да избяга в нощта! Той тичаше, а призрачните гласове продължаваха да припяват; зад него се движеше невидимото и отмъстително зло. Стивън вдигна резето и блъсна вратата, но тя беше заключена. Обърна се. Романел се плъзгаше през църквата към него. Малката врата към кулата беше отворена. Строителят изтича през нея, облян в пот. Сърцето му биеше като барабан. Изкачи се по спираловидното стълбище. На половината път спря. Стори му се, че пеенето в църквата е спряло, но после отново го чу заедно с тропота на крака, обути в ботуши. Някой го следваше по стълбите. Стивън отново затича и стигна до върха; отвори подвижната врата и се качи на покрива на кулата, като жадно поемаше студения нощен въздух и отчаяно се взираше в звездите. Затвори вратата и изтича към назъбената стена.
— Помогнете ми! Помогнете ми! — извика той в нощта. Вятърът поде думите му и ги завъртя като сухи есенни листа. Стивън продължаваше да крещи. Навярно някой щеше да го чуе. Може би Едмънд щеше да се върне. Дочу дрънчене на сбруя и погледна надолу. Група рицари седяха на конете си в гробището. Бяха с ризници и шлемове. Върху широките им бели наметала се виждаше шестораменният тамплиерски кръст. Стивън изхлипа ужасен. Зад него подвижната врата се отвори с трясък. Романел се изкачи на покрива и застана, втренчил поглед в него. После пристъпи напред с протегнати ръце, сякаш искаше да го прегърне. Стивън отстъпи настрани. Усети дупката в стената, но тогава Романел се хвърли напред, строителят отстъпи и изгуби равновесие. Тялото му се преметна през стената, докато ръцете му отчаяно се вкопчваха във въздуха. Стивън Меркъл, майстор-строител, падна като камък от кулата на църквата „Свети Осуалд“.