— Лорд Ричард — каза той. — Ще бъда благодарен, ако сложим двете тела в ковчези и ги закараме в частния ви параклис. Нека бъдат погребани бързо в земите на именията, а когато свършим с това, ще отслужа литургия. Едмънд, очисти гробището! За хората не е безопасно да бъдат тук.
Филип отново коленичи. Свърши молитвите си, после лекичко изписа кръстния знак на челата на двамата и въпреки, че Едмънд мърмореше, че вече го е направил, прошепна думите за опрощение. После нежно погали захабените ръце на старицата.
— Почивай в мир — молеше се той. — Иди при онези, които са тръгнали преди теб. — Той се обърна и се взря в бялото лице на мъртвия си приятел. — Каквито и грехове да си извършил, дано бог Исус ти прости и да ги приеме за слабост, а не за злина.
Филип се изправи. Отупа коленете си от тревата и без да обръща внимание на любопитните погледи на енориашите си, се върна в свещеническия дом. Рохейша закръжи около него като разтревожена кокошка, но Филип по възможно най-любезния начин й каза да сложи храната на масата и да излезе колкото може по-бързо. Когато това стана, Филип извади вино и три чаши. После разряза месния пай, изпечен от икономката, и го раздели заедно с малка порция зеленчуци в три чинии. Когато Едмънд и лорд Ричард пристигнаха, Филип ги покани в кухнята. Затвори вратите и прозорците, взе малко светена вода от малко шишенце и благослови кухнята. Каза молитва и покани двамата си другари да хапнат с него. Докато ядяха, никой не проговори. Едмънд погледна към брат си, който просто поклати глава отрицателно. Лорд Ричард изглеждаше уморен и унил, сякаш тази смърт му беше дошла в повече. Той ровеше из храната и беззвучно мърдаше устни. Най-накрая пресуши чашата си и я сложи с трясък на масата.
— Няма ли да има край това?
— Много скоро — отвърна Филип. — Или поне аз мисля така. Какво е станало снощи?
Лорд Ричард потри лицето си.
— От малкото, което знам, смятам, че Стивън е отишъл в църквата, за да говори с Оплаквачката. Едва ли е смятал да я напада, но се е опитал да я хване. Тя е паднала. Знаем го, защото намерихме парцали от наметката й в ръката на Стивън и следи от ботушите му пред олтара. — Лорд Ричард направи пауза. — Един Бог знае какво е станало после! — продължи той. — Стивън явно е изтичал през кораба. Нещо го е подплашило. Извадил е ножа си, намерихме го в църквата. Опитал се да отвори предната врата, но била заключена, а нямал ключ. Ужасен, Стивън изтичал на кулата, а това, което го е преследвало — след него.
— Романел го е преследвал! — каза Филип. — Заклинателят каза, че в църквата обитава злото. Стивън не е искал умишлено да нарани горката жена, но кръвта й е била върху ръцете му и това го е направило уязвим.
Свещеникът млъкна и се загледа в проблясващата жарава на огъня.
— А твоето пътуване до Лондон? — попита бързо Едмънд.
— Мисля, че знам какво е станало — каза Филип. — Остава да разбера още едно нещо. Елате с мен.
Те излязоха от къщата, прекосиха гробището и влязоха в църквата. Преди да отключи вратата, Филип помоли Едмънд да донесе кирки и лопати от бараката, докато разпитваше лорд Ричард дали в имението има масло за светилници.
— В големи количества — отвърна Монталт.
— Ще ви помоля за голяма услуга — каза Филип. — Искам разрешението ви, когато свършим тук, да изгорим тази църква до основи.
Монталт внимателно го изгледа. Лицето му беше бледо и изпито, но очите — ясни и твърди.
— Това ли е единственият начин, отче?
— Повярвайте ми, сър, така е. Ще прогоня духа от дарохранителницата и ще го унищожа. Всичко останало, включително гробницата на предшественика ви лорд Джордж, трябва да бъде предадено на пламъците. — Филип дръпна лорд Ричард за ръкава. — Когато се върнете в имението, помолете Пиърс да донесе маслото и други горивни материали. Имате ли барут?
— Малко — отвърна лорд Ричард. — Плених оръдие от французите. С него имаше и буре барут.
— Донесете и него — каза свещеникът. — А сега да започваме.
Отидоха в църквата. Филип заключи вратите зад тях и пусна резетата. Не обърна внимание на чувството, че го заплашва някакво зло, на студа и миризмата на плесен. Знаеше, че е в безопасност. Сърцето му беше чисто, ръководеха го само най-висши подбуди.
— Лорд Ричард — започна той. — Когато се връщах от Лондон, много мислих за тази църква. Разглеждали ли сте очите, нарисувани върху колоните? Моля ви, идете и вижте в коя посока гледат.
Той и Едмънд седнаха на стъпалата на олтара, докато лорд Ричард бавно обикаляше църквата. Най-накрая той се върна и спря до гробницата на дядо си.