— Едмънд! — заповяда той. — Вземи това. Дръж го внимателно.
Брат му го послуша.
— Обърни го, точно така. Лорд Ричард, донесете свещите! Когато рицарят го направи и разгледа плата, той ахна и падна на колене до Филип. Те се взираха с благоговение: изображението върху тъканта беше живо и вълнуващо. Мъжко лице, отпечатано с кръв. Върху плата личаха дори раните по бузите, окървавената коса, която падаше върху лицето, както и короната от тръни, жестоко забити в челото му. Филип се прекръсти. Едмънд остави платното на пода и се наведе, за да го разгледа.
— Не може да бъде — промърмори лорд Ричард, — но е истина. — Филип опипа платното, което приличаше повече на пергамент, отколкото на плат. — Това е кърпата, която Вероника използвала, за да изтрие лицето на нашия Спасител. Гледате лицето, пред което се прекланят милиони. Това е било съкровището на тамплиерите.
— Как се е запазило толкова време? — попита Едмънд.
— Самата тъкан е плътна — отвърна Филип. — Несъмнено, тези, които са го съхранявали, са използвали специални масла, за да се борят с разрухата. Това е чудо. Вдигни го пак.
Едмънд го направи на светлината на свещите. Филип се взря: отпечатъкът беше тъмночервен, с леко ръждив оттенък, но изображението беше съвършено и показваше дори контурите на брадата и скулите. Сериозно лице. Измъчено, но величествено, страдащо, но спокойно. Очите привлякоха вниманието му — огромни, хлътнали, с полузатворени клепачи. Те също сигурно са били облени в кръв, защото ясно си личаха, но колкото повече Филип се взираше в там, толкова по-странни му се виждаха. Сякаш клепачите се вдигаха и очите проникваха в сърцето му, изпитваха душата му. Почувства студ, устата му пресъхна. Тези очи бяха виждали Романел и лорд Джордж, когато бяха избили тамплиерите и разопаковали сандъка със съкровището. Как ли бяха изгаряли съзнанието им! Съдещи, знаещи, нищо чудно, че Романел и Монталт са полудели. Филип продължаваше да ги гледа: загадъчните очи го омагьосваха. Не бяха сурови, а по-скоро нежни. Тялото му се затопли, кръвта се завърна в ръцете и краката му. Чувство на блаженство и пълно спокойствие го обзе, сякаш беше приключил успешно трудна работа. Не му беше трудно да гледа лицето пред себе си — не изпитваше нито страх, нито тревога.
— Сгъни го — прошепна той. — Увий го отново в броката. Филип стана и влезе в олтара. Смъкна сребърната дарохранителница, отвори касетата, която съдържаше светото причастие и го сложи в устата си. После запали светлината и огледа църквата.
— Оставете всичко тук — каза лорд Ричард. — Оставете скелета на моя дядо и всичко друго. Оставете статуите, покривките за олтара, столовете и аналоя. — Той се изправи. Гласът му беше дрезгав, лицето му пламнало от гняв. — Прости ми, отче. Това е Божи дом, но моят предшественик и Романел са го превърнали в бърлога на крадци. — Той се огледа. — Нека изгори от криптата до кулата. — Той се качи по стъпалата на олтара и сложи ръката си върху разпятието. — Заклевам се — извика и гласът му проехтя в църквата, — че няма да оставя и следа от светотатството и ужасните престъпления на моите предшественици. Тази църква ще бъде унищожена и на нейно място ще бъде построен манастир. Изкупление ще има!
Рицарят слезе и последва Едмънд, който изнасяше плащеницата в кожената торба през страничната врата.
Филип остана още малко. Обиколи църквата, като внимателно разглеждаше всичко. Лорд Монталт беше прав. В такива случаи Светата църква предвиждаше крайни мерки: пречистване чрез огън, за да не остане следа от греха. Отиде до предната врата и махна резето. По-късно оттук щяха да внесат маслото. Отиде до страничната врата и дори не трепна, като чу шепота, без да знае дали той звучи в църквата или само в ума му.
— Ние още те наблюдаваме! Винаги ще те наблюдаваме.
Филип спря с ръка на резето на страничната врата. Знаеше, че този загадъчен глас — или собствената му съвест — имаше право. Той носеше отговорност за разкриването на загадката на Скозби. Сега, когато знаеше какви ужасни престъпления бяха извършени, той разбра, че ще трябва да прекара живота си като свещеник в изкупление. Освен това беше довел тук и Стивън, така че до известна степен и неговите ръце не бяха съвсем чисти. Той се прекръсти и излезе от църквата, за да се присъедини към останалите в свещеническия дом. Едмънд вече беше поставил свещената реликва на специална масичка в малкото преддверие. Беше запалил по две свещи от всяка страна. Филип каза на лорд Ричард да седне. Отиде в кухнята, сложи три чаши на подноса, напълни ги догоре с най-хубавия кларет и ги занесе обратно. Известно време те просто отпиваха от него и размишляваха върху това, което се беше случило.