Выбрать главу

— Това ли е името ти? — попита той мрака. — Когато си била малко момиче, приютено в онзи лондонски манастир, това ли е било името ти? Не Присцила, не Оплаквачката, а Катрин.

Навън изкрещя птица. Филип седна на един стол и загледа как дневната светлина помръква. Чувстваше се спокоен, вече не се страхуваше, а от краткия си престой в Скозби беше научил много за доброто и злото, за човешката воля и необходимостта да се възстанови унищоженото, за това, че човек отговаря за постъпките си. Вечерният бриз донесе слабо дрънкане на сбруя и той чу шепота:

— Наблюдаваме те, винаги ще те наблюдаваме!

Филип долови промяната. Не казваха „Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме“ както преди. Духовете на мъртвите тамплиери знаеха за бъдещите му планове.

Той стана и намери в колибата малка чаша масло. Изля го върху импровизираното легло, щракна огнивото и когато пламъците алчно подхванаха покривката, излезе в мрака и се присъедини към останалите в свещеническата къща.

Чакаха до късно през нощта. Филип и Едмънд изпипваха подробностите, за да няма нищо пропуснато, когато дойде новият свещеник. Слязоха в кухнята, където лорд Ричард седеше с Пиърс. Другият слуга беше освободен.

— Най-добре да започнем сега! — обяви Филип.

Те отново влязоха в гробището, където въздухът беше изпълнен с мирис на изгоряло дърво. Филип отиде да провери овъглените останки на колибата на Оплаквачката, после влезе в църквата. Лорд Ричард беше донесъл малкото буренце барут и чертаеше с него пътека от олтара до страничния вход.

— Стой надалеч, отче — предупреди го той. — Когато това се запали, горещината ще е ужасна.

— Пали! — отвърна Филип.

Лордът щракна с огнивото и Филип загледа унесено малкия синьо-жълт пламък, който тръгна по фитила, посипан с барут. Видяха го да влиза в олтара. Лорд Ричард измъкна Филип навън и затръшна страничната врата. Отидоха при останалите в другия край на гробището. През един от тесните прозорци на олтара Филип видя искра светлина, а през другите — блясъка на пламъците. Огънят скоро се разпали и след минути пожарът ревеше из църквата. Всички прозорци станаха червено-оранжеви и струи дим започнаха да се издигат през дупките в покрива. Керемидите започнаха да се тресат. Чу се звук като от далечен гръб, последван от ужасен трясък, когато покривът се срути. Кулата също гореше, изправена като пламтящ пръст, насочен към нощното небе. Шумът, димът и пламъците събудиха някои от селяните, които дотичаха по улицата. Лорд Ричард отиде при тях и им нареди да се връщат по домовете си.

— Слава Богу, че почти няма вятър — промърмори той. — Няма да разнесе искрите. Отче, трябва да се прибирате. Пиърс ще остане на пост.

— Не, не — отговори Филип. — Искам да видя края на всичко това. — Той се усмихна на всички. — Моля ви! Ще остана и, ако има някаква опасност, ще дойда да ви предупредя.

Едмънд протестираше, но Филип настоя.

— Огънят се разгоря — каза той. — Няма какво повече да правите. Пожарът не може да стигне нито до къщата, нито някъде другаде.

Сър Ричард и останалите си тръгнаха. Едмънд се върна с малка кана ейл, малко хляб, сушено месо, сирене и една доста смачкана ябълка. Намери Филип да седи до едно от старите тисови дървета, с очи, вперени в горящата църква. Едмънд постави храната и бирата на земята и остави брат си сам.

Филип не се притесняваше от студа и тъмнината. Просто седеше и гледаше как църквата изгаря до основи. Стените започнаха да се рушат, тази срещу него напълно се срина и горещината от огъня обхвана цялото гробище, докато Филип трябваше да се извърне. Когато отново погледна, църквата приличаше на горяща празна черупка. Той се зачуди, дали небето му помага — от гробницата, олтара, амвона или аналоя нямаше и следа. Стана и приближи до огъня. Той беше вече поотслабнал, въпреки че по средата на кораба все още гореше силно. Филип ахна — докато гледаше в огъня, видя да се оформят някакви сенки — сякаш хора с качулки седяха в сърцето на огъня. Отначало помисли, че е само един, но се появиха и други, подобни на стълбове дим. Филип преброи поне петнадесет. Той гледаше невярващо. Най-предната фигура тръгна към него: плъзгаше се като сянка по стена, като насън. Филип отстъпи. Фигурата продължаваше да настъпва и качулката й падна назад. Филип разпозна призрачното лице на Романел. Очите му блестяха от гняв, устата беше изкривена в гримаса, ръцете му, подобни на ноктести лапи, бяха протегнати напред, сякаш искаше да извади сърцето на Филип. Този път свещеникът не отстъпи. Нямаше да позволи да бъде уплашен. Сънувам ли, чудеше се той. Това привидение ли е или игра на въображението ми? Замириса му на изгорял плат. Романел вече не се движеше с лекота. Започна да върви и да се препъва. Филип направи кръстния знак. Романел се приближи още. Свещеникът виждаше острите му зъби и кръвясали очи. Зад себе си дочу подрънкването на сбруя и тропот на копита. Романел вдигна очи към някаква точка зад главата на Филип и започна да отстъпва. Устата му беше разтворена в беззвучен писък. Той влезе в пламъците, които избухнаха с нова сила, и изчезна. Филип се обърна: нямаше нищо, само тисовите дървета и високата трева, която се огъваше на вятъра. Вгледа се отново в църквата. Огънят угасваше, сякаш пламъците бяха задоволили апетита си и желанието им да унищожат всичко беше изчезнало. Филип се върна и отново седна под тисовото дърво.