Вероятно не, това би било прекалено голяма крачка на запад.
— А това е параклисът — продължи Сали и посочи към дълга стая с пейки, олтар и разпятие. — За всички християни. Аз се моля тук…
— Кога? — попита Джейн.
— Понякога — излъга Сали и си обърна се към новото си протеже. — Искаш ли да влезем?
Хелън поклати глава.
— Не, благодаря. Аз съм мюсюлманка.
Сали спря да върви.
— Ха? — възкликна тя, наистина смаяна.
— Разбира се. — Джейн се намеси бързо, за да прикрие гафа на приятелката си. — Тя е от Йордания. Каква си мислеше, че може да е, Сал?
— Няма нищо. — Хелън се развесели от притеснението на русото момиче. Нима не разбираха, че не всички са като тях? — Всъщност в Йордания има много християни. Над пет процента. Но моето семейство е мюсюлманско.
Сали бързо се съвзе.
— Много добре. Тук има и много евреи. А ето къде обядваме. Искаш ли да седиш при нас на обяд?
Джейн погледна най-добрата си приятелка и усети как я залива топлота. Сали наистина бе мило и добро момиче. Да поканиш някого да седне до теб на обяд, бе много сериозно нещо. Тя предлагаше да подкрепя Хелън Яна публично, пред очите на всички нахални и зли, враждебно настроени тийнейджърки, които иначе щяха да превърнат живота на тази срамежлива малка арабка в същински ад.
И Сали правеше това за едно момиче от Средния изток без връзки, без известност в обществото, без нищо, от което тя би могла да извлече лична полза.
Понякога Сали я ядосваше въпреки приятелството им — с ослепителната си красота и огромно богатство, с безгрижното и абсолютно самоуверено отхвърляне на академичните дисциплини. Но дълбоко в себе си Сали бе една щедра южняшка красавица. И току–що бе разтворила обятия за човек в нужда.
Джейн се гордееше, че я познава и че е нейна приятелка.
— И аз бих се радвала — меко добави Джейн.
— Бих искала да седя до вас. — Сега Хелън за първи път се почувства притеснена. Надникна и видя столовата, пълна с шумни и жизнени американки, вече групирани в малки приятелски кръгове. Искаше й се да остане с приятелките си. — Но… не мога да ям храната. Не е „халал“. Баща ми се е погрижил. Ще ми доставят специална храна. — Тя се поколеба. Дали това не бе прекалено откачено за тях? Ако я оставеха сега, тя щеше да е новото странно мюсюлманско момиче и дръзките американки щяха да я тормозят. Хелън усети как стомахът й се свива и вътре сякаш пърхат пеперуди.
— Разбирам те! — Сали усети страха й и побърза да я успокои. — Виждаш ли? Ти си специална. Имаш нещо като личен сервитьор направо в училище!
— Благодаря ви. Шокрам. — Арабската дума й се изплъзна по навик. — Вие двете имате ли други приятелки?
— Разбира се! Много. Но двете сме най-добри приятелки. — Уверено заяви Сали и стисна ръката на Джейн. — Ние сме отделна група.
— Аз мога ли да бъда във вашата група? — направо попита Хелън.
Джейн й се усмихна топло.
— Разбира се! Много ще се радваме.
— Благодаря ви — отново се обади Хелън с признателна усмивка. Много й харесваше. Страхотно училище. А тези двете момичета бяха много добри. Хелън реши, че може да бъде едновременно като най-доброто от двете — интелигентна като Джейн и красива и дръзка като Сали.
Болката, която таеше в сърцето си, откакто семейството й бе напуснало Аман, леко започна да заглъхва.
Толкова бе хубаво да имаш приятели.
Трета глава
— Какво правиш, откачалко?
Хелън докосна постелката пред себе си с чело и се опита да се съсредоточи в молитвата.
— Попитах какво правиш?
Усети остър ритник в ребрата си. Хелън се изпълни с гняв и страх. Познаваше този глас. Джули Менърс. Кралицата на кликите. И пълна кучка.
— Не харесвам а-ра-би — заяви Джули.
Хелън стисна зъби и вдигна глава, облегна се назад върху петите си, коленичила, и се помоли за прошка. Най-вече затова, че в момента й се щеше да разбие зъбите на Джули Менърс.
— Да не би да ме игнорираш? Изобщо не си и помисляй ти да игнорираш мен. Чалмаджийка!
— Аллах акбар — прошепна Хелън. Отново се приведе напред и докосна с глава земята в посока към Мека и светия храм.
— Вижте, момичета. Малката ни госпожица негърка от пустинята си мисли, че може да се държи високомерно в Съединените американски щати — ох!