— Защото не ме познаваш ли? Освен в библейския смисъл.
— И от страниците на „Форчън“ — призна Джейн.
— А, да. Спомням си, че каза, че ми се възхищаваш. — Той се ухили. — Често го чувам. Но от твоята уста ми подейства много възбуждащо. Имам предложение да сключим сделка.
— Сделка ли?
— Яж си храната. Пийни малко вода, малко сок, чаша шампанско. Не искам да припаднеш от изтощение по-късно.
— По-късно ли?
— Само ако си добричка, не давам никакви обещания. — Тя се усмихна неволно. — Ти яж, а аз ще разказвам неофициалната версия за живота ми. Така ще ме опознаеш. Бих направил всичко само за да се отпуснеш.
— Добре — меко каза Джейн.
Левин не приличаше на никого от мъжете, с които се бе срещала. Той не се огъваше пред нея, нито се плашеше от резервираността й. Твърдо отстояваше своето и поемаше контрол над ситуацията. Тя опита от яребицата, месото бе вкусно и тя усети, че иска да хапне. За да му угоди.
— Моята история не е на бедно хлапе, което забогатява с мъка. Израснах като единствено дете в семейството и това е всичко лошо, което може да се каже за ранното ми детство. Баща ми работеше като администратор в Санитарната инспекция, а майка ми беше съдебен репортер. Имахме малка самостоятелна къща в добрата част на Куинс в Ню Йорк, хубава кола, повечето лета ходехме на ваканция в Джърси. Имах двама работещи родители и многобройно семейство от по-близки и далечни роднини. Не бяхме силно религиозни, но имаше много сватби, ритуали „бар мицва“, такива неща. Повечето ми приятели също бяха евреи. — Той се усмихна широко. — Мразех живота си. Не ти ли звучи ужасно? Обичах родителите си, мразех живота си. Беше толкова буржоазен. Чувствах се в капан. А в училище аз бях дребното малко еврейче. Имаше разни по-едри хлапета, кои то имаха навика редовно да ме ступват. Баща ми не беше съгласен да напусна, казваше, че трябва да съм силен. Браво, добро момиче — сега пийни малко вино.
Джейн отпи глътка. В тялото й отново започна да се разлива топлина и не мислеше, че се дължи само на алкохола.
— Трябваше да има нещо повече. Знаех го. Всеки път, когато отивах в града с метрото — бяха седемдесетте години и беше пълно с престъпления и мръсотия, но пък беше и много вълнуващо. Всички онези небостъргачи — направо ме караха да настръхвам. Уолстрийт, големите театри, Таймс Скуеър, Пето авеню. Манхатън бе истинският живот, а Куинс бе нищо. Сякаш си залепил нос за постоянно в лъскавата витрина на живота, а те искаха от мен да си намеря прилична и сигурна работа. Най-много да стана брокер на недвижими имоти или училищен директор. Бях по-умен от повечето хлапета, които познавах. Отчасти заради особената ми памет, когато имаш фотографска памет, лесно изкарваш най-високите оценки на тестовете. Но също така и защото бях добър в математиката. Много добър. Училището ме отегчаваше до смърт.
— И какво направи?
Сега, след като бе започнала да се храни, тя откри, че има страшен апетит. Джейн изгълта зеленчуците си и си взе голямо парче от малиновия чийзкейк, поднесен на сребърна табла пред нея.
— Най-напред се записах в спортния център и започнах да вдигам тежести, докато не заякнах достатъчно, за да мога и аз да натупам по-нахалните хлапета. Казват, че насилието никога не решава проблемите. Глупости.
Джейн се ухили.
— После седнах и си съставих план. Ако исках да стигна до Уолстрийт не само като пътник в метрото, трябваше да стана брокер. Започнах да си купувам „Уолстрийт джърнъл“ с джобните, които нашите ми даваха. После започнах да разучавам цифрите и таблиците. Да забелязвам моделите.
Интересувах се от акциите. Напуснах училище рано и родителите ми спряха да ме издържат. Но по това време вече имах работа като момче за всичко в една брокерска къща. Понякога им давах съвети — винаги отлични. Всички смятаха, че имам вътрешна информация. — Той се усмихна. — И сами биха могли да се сетят, ако просто обръщаха повече внимание на работата си. На осемнайсет вече бях в търговията с акции. Преди да мога да пия легално, вече имах собствен апартамент. Да ти звучи познато?
— Засега да — леко наклони глава Джейн. — Но аз никога няма да стана толкова богата като теб.
— Това е вярно — абсолютно хладнокръвно потвърди той и тя се развълнува. — Няма да стане.
— Родителите ти простиха ли ти?
— Веднага щом се увериха, че се справям добре. На двайсет бях старши брокер, а на двайсет и една — вицепрезидент. На двайсет и три имах чудесна малка къща във викториански стил във Вилидж и карах „Ферари Спайдър“. На двайсет и четири напуснах фирмата. Започнах да създавам собствен фонд. Знаеш останалото.