Слугата се появи с ментов чай и табли с дребни сладкиши за десерт. Хайя му благодари многословно, доволна от разсейването. Джабер махна с ръка, за да бъдат оставени насаме; сервитьорът и останалите слуги се оттеглиха мигновено.
— Няма нужда да ни оказваш ненужни почести — делово заяви той. — Аз, както и майка ми, сме уверени в почтените ви намерения. Майка ми ще участва в представянето на стоките от Гада, които вие продавате. Можеш да уредиш детайлите с моите наследници в протоколния отдел.
— Благодаря. — Хайя кимна. Това беше голям успех. Именно затова бе дошла. Ами сега, трябваше ли да си тръгне? Задачата й бе изпълнена.
— Питах се дали би искала да прекараш следобеда с мен — каза той и внезапно заговори забързано и нетипично притеснено. — Не по работа… като среща.
Хайя направо подскочи от мястото си. Беше я поканил на среща — наистина я бе поканил!
— Нали знаеш… че съм вдовица… и имам дъщеря?
— Каза ми. Поздравления. — Джабер се усмихна и светлите му сиви очи я огледаха изпитателно. Хайя не бе свикнала с подобно внимание и моментално сведе очи.
— Сигурно знаеш, че си много красива — каза той — и ме заплени още при първата ни среща. Следях развитието на компанията ти и успеха ти. И се надявах, че ще се върнеш тук. Една среща е нещо съвсем нормално, Хайя — стига да нямаш нищо против.
— Аз… да, благодаря — свенливо отвърна тя.
— Прекрасно. — Той се усмихна широко в отговор, сякаш напрежението се бе разсеяло. — Край града има страхотни персийски руини. Мисля, че би ти харесало да ги разгледаш. Без шофьори — ще идем с моята кола.
Разхождаше се с него край величествените древни стени сред руините на Шира и се възхищаваше на крилатите лъвове с глави на брадати мъже, на издяланите в камъка изображения на богове и на плочите с клиновидно писмо, осеяли улиците, на полегналите сред оскъдната трева колони, по които се катереха гущери, а наоколо пърхаха пеперуди.
— Наистина е великолепен.
— Искаме да го превърнем в туристическа дестинация. — Джабер й се усмихна. — Радвам се, че ти харесва. Къщата ми е наблизо.
— Имаш къща в дворцовия комплекс?
— Вече да.
Хайя кимна. Бе й разказал малко за живота си. Баща му починал, когато бил само на три, майка му се помъчила да му осигури нормален живот, доколкото било по силите й; получил образованието си във Великобритания, после за кратко бил в армията като офицер от „Пустинните плъхове“; опитал се да си намери място в управлението на страната, за да бъде полезен. Той, на свой ред, бе разпитал Хайя деликатно, но изчерпателно за Ахмед, за родителите й, за Америка, Нур, за всяка част от живота й. Докато му разказваше за училището на госпожица Милтън, Джабер се бе усмихнал многозначително — и той самият бе тормозен като ученик на Запад.
Осъзна, че се опитва да бъде сдържана. Той бе толкова интелигентен, толкова чаровен, но и много проницателен; и очевидно тя не би могла да има никакво бъдеще с него. Хубаво е, че излязоха на среща, казваше си Хайя. Но щеше да е пълна глупачка, ако си позволеше да се надява на нещо.
— Сигурно е било голяма радост семейството ти да бъде издигнато от краля.
— Бих излъгал, ако кажа, че майка ми не се вълнува силно — откровено заяви Джабер. — Не толкова заради титлата, макар да й е приятно. А заради онова, което означава за мен. Крал Назир ми има доверие. А той е стар, синовете му се борят за наследството. За известно време бих могъл да направя разни неща — да променя много. Сега строим училища във всеки район, създаваме единна съдебна система. В крайна сметка, бих искал монархията да има по-скоро декоративна роля, като във Великобритания. Но ще е нужно време. Засега поне мога да поставя началото.
— Предполагам, че кралят ще ти избере подходяща принцеса, нали така? — подразни го Хайя.
Той спря и я изгледа продължително; тя се изненада и отклони очи.
— Аз съм старомоден. Не вярвам в развода. Не искам да сменям съпруги. Жената трябва да бъде подходящата — да бъде идеалната. Ясно съм заявил, че няма да приема уреден брак.
— Разбирам. — Хайя не смееше да вдигне поглед. Опита се да смени темата. — Виж този амфитеатър… изключителен е.
Джабер не се хвана.
— Да седнем за малко — предложи той. — Искам да ти кажа нещо.
Хайя се остави да я заведе до едно сенчесто местенце. Седнаха един до друг на белите каменни пейки, издялани преди хилядолетия, загледани към арената; Хайя се запита дали там не бяха умирали хора. Това бе древна земя, красива и пълна с призраци.