Внезапно й хрумна нещо. Стана и отиде в кухнята, сякаш нищо не я притесняваше, и започна да слага масата за вечеря.
— Хелън. — Гласът на баба бе строг. — За какво говори майка ти? Някакво парти? Не би трябвало дори да ме питаш за подобно нещо.
— О! — възкликна небрежно тя, докато изваждаше чаши за вода от шкафа. — Няма нищо, баба. Просто едно грандиозно събитие в имението на Сали в Бевърли Хилс. Мама не е разбрала — и без друго никога не биха ме поканили.
— Какво? — примигна той.
Хелън сви рамене.
— Сали е мила с мен в училище, но те двете с Джейн, естествено, се движат в различни социални кръгове.
— Обясни ми! — мрачно нареди баба̀.
— Ами, както знаеш, бащата на Джейн е посланик. И има титла „почитаем“. Това е английска титла, той е аристократ. А Сали е една от най-богатите наследнички в Америка. Имам предвид, няма начин — нашето семейство едва ли би могло да се надява да се покаже пред обществото в подобна компания. Партито на Сали е много престижно, само за най-отбраните момичета в училище. Нямам нищо против.
Лицето на баща й бе почервеняло.
— Искаш да кажеш, че уж ти е приятелка, но не те е поканила?
— О, покани ме. След като й казах, че ти никога не би ми позволил да ида. Така хем може да каже, че ме е поканила, хем знае, че няма да се появя там — в компанията на важните момичета. Техните бащи са най-малкото известни филмови продуценти. — Хелън се усмихна леко. — Такъв е животът баба, знаеш как е в този град.
— Не. Няма да стане. — Баща й поклати глава. — Ние сме също толкова добри, колкото и те.
— На партито ще има придружители — намеси се и майка й. — Може би и посланикът ще бъде там. Би било хубаво дъщеря ни да познава такива хора.
— Взех решение. — Гласът на баба̀ беше строг. — Ще отидеш. Кажи й, че съм ти позволил да идеш. Ще те взема в десет и половина. Естествено, ще бъдеш облечена скромно и ще стоиш при приятелките си от училище. Само момичета.
— Но Сали не смята, че…
— Едва ли може да си вземе поканата обратно. Не! Моята дъщеря е също толкова добра, колкото и другите. Както и семейството ни. — Той изсумтя под нос. — Ще отидеш, Хелън, не спори с мен!
Дъщеря му се извърна, за да не види той тържествуващата й усмивка. Не разбираше родителите си напоследък, но все още знаеше как да надхитри баща си в собствената му игра.
— Разбира се, татко — покорно каза Хелън. — Не бих си и помислила.
Сали щеше да я подготви за партито. Щеше да е скромно преобразяване и не виждаше защо да не приеме. Най-добрият подход в този случай бе просто изобщо да не казва нищо на родителите си. По-добре да ги моли за прошка, отколкото за разрешение.
Джейн прелистваше страниците на учебника по математика, мъчейки се да се съсредоточи върху задачите. Но през прозорците на всекидневната се виждаше пътеката към скалите на брега, която я мамеше навън. Беше прекрасен октомврийски ден и не можеше да се концентрира. Може би трябваше да зареже числата и вместо това да се захване с някоя от биографиите. Това й беше хоби — да се рови в живота на другите. Особено харесваше книгите, чиито герои бяха постигнали успех, след като са имали трудно детство. Можеше да се идентифицира с тях.
Вярно, живееше в луксозна малка къща под наем в Малибу, оборудвана с всички модерни удобства, имаше си икономка и шофьор. Но си нямаше близък човек, който наистина да е загрижен за нея. Както си напомняше често, не можеш да платиш на някого да те обича.
Запита се с присвито сърце какво ли прави точно сега баща й. При последното му обаждане гласът на Томас Морган звучеше по-напрегнато от обичайното. Не би трябвало да се притеснява за него, но се тревожеше. Надеждата, че някой ден той ще я обикне, никога не угасваше напълно.
— Джейн! — Детегледачката й Консуела я викаше от дневната, където гледаше любимия си телевизионен сериал с голям пакет чипс. — Приятелките ти са тук.
Джейн подскочи и бутна настрани книгата. Какво? Сали никога не идваше насам. В къщата й нямаше нещо, което Сали да си няма у дома, и то десет пъти по-хубаво — винаги се събираха заедно в имението. Но сега наистина видя как личната й бяла лимузина паркира пред входната врата, или поне се опитваше да се побере там.
— Гледай да се прибереш преди девет, не забравяй за вечерния час — обади се вяло Консуела.
— Да, разбира се. — Отнасяше се към това със заслужено презрение. Консуела изобщо не се интересуваше какво прави тя.