Това парти бе тренировка за бъдещето за Сали.
— Добре, тогава. За нас. Тримата мускетари!
— Моля? — не разбра Хелън.
— Няма значение — махна Сали. Тя нетърпеливо задърпа двете момичета. Преобразяването им бе като игра с пораснали кукли Барби. Обожаваше приятелките си и искаше те да изглеждат възможно най-секси. — „Ниймън Маркъс“. Веднага. Очаква ни личен консултант в пазаруването!
Хелън погледна към Джейн и сви рамене. Сали бе истинска стихия, когато бе в такова настроение. Най-добре беше да й се подчинят!
— Дами, изглеждате прекрасно. — Управителят на магазина се прехласваше най-възторжено. Естествено, всичко това означаваше солидни продажби за него, но Джейн забелязваше и блясъка в очите му — бе възхитен. — Наистина сте изключителни. Направо ще смаете всички!
— Какво мислите, момичета? — Сали дори не се опита да прикрие тържеството в гласа си. Двете й приятелки бяха излезли от пашкулите си и трябваше да са й благодарни за това. — Доста привлекателно трио сме, нали?
Отражението в огледалото, което покриваше цялата отсрещна стена, потвърждаваше оценката й.
Сали — руса, с прекрасен тен, зашеметяваща, в изумителна рокля от златни пайети с нежни къдри по деколтето, съвсем къси бухнали ръкави и пола с формата на рибя опашка. Приличаше на русалка от приказките.
Джейн — току-що разкрасена, сега гримирана от стилистката на щанда на „Шанел“. Косата й — блестяща и жива, а деликатните й черти — подчертани с грим в естествени цветове и лек блясък, който изтъкваше младостта й. Тя беше с тясна и дълга рокля от тъмнозелено кадифе, което подхождаше на смарагдовите й очи и медните кичури в косата й.
Хелън — екзотична и аристократична. Съобразявайки се с произхода й, Сали бе избрала за нея рокля с дълги ръкави и разкошен пищен шлейф, творение от сатен и дантела в цвят на олово и светлосиво, с подхождащо й наметало от агнешка вълна, меко като пух. Около шията й имаше тясно колие от дребни перлички.
Приятелките й протестираха, че не могат да приемат нещо толкова скъпо.
— По дяволите — избухна Сали. — Баща ми не си брои парите, момичета, той ги мери в килограми. И щом иска да ме глези, аз пък искам да поглезя вас. Ние сме приятелки, така че престанете с глупостите.
Много хора й се подмазваха, но тя знаеше, че тези двете момичета наистина я харесват; всъщност, щяха да я харесват дори и ако нямаше нищо. За човек в положението на Сали това означаваше много. Всъщност означаваше всичко.
— Щом казваш, благодаря ти. — Хелън я целуна развълнувана по бузата. Роклята бе прелестна, скромна, но и стилна, и родителите й нямаше да имат възражения.
— Благодаря ти, мила. — Джейн прегърна здраво Сали. Не би могла да произнесе и дума повече, без гласът й да потрепери.
Не можеше да повярва колко много я бе променила Сали. Без очилата, с малко грим, боядисване и подстригване на косата — направо не можеше да познае себе си. Онези отвратителни момичета, които се бяха опитвали да превърнат живота й в ад, също нямаше да повярват на очите си.
Джейн имаше остър ум, но й липсваше самоувереност. След партито това щеше да се промени.
Четвърта глава
Поли Ласитър огледа дома си и се опита да забрави неприятностите в офиса.
Голямото имение го успокояваше. То бе най-очевидният израз на богатството му. Човек, който живее в такава къща, не би могъл да има сериозни проблеми в работата, нали?
Домът му — „Грийн Гейбълс“, наречен така по романа на Л. М. Монтгомъри. Госпожа Мона Ласитър бе негова голяма почитателка.
„Грийн Гейбълс“ — най-голямото и най-разкошно имение в Бел Еър.
Поли Ласитър го обожаваше. Това бе домът му, неговата крепост и символът на положението му.
Лос Анджелис се захранваше от звезден блясък. Това бе електричеството, което всъщност течеше в градската мрежа. А Поли нямаше такъв — нямаше нищо, освен гъстата черна течност, която се изливаше от кладенците в пустинята на Щата на самотната звезда. Бе израснал в бедност и искаше само най-доброто за малкото си момиче. В Америка Холивуд бе най-доброто и Поли Ласитър, въпреки липсата на връзки, бе твърдо решен да стане важен играч на тази сцена.
Това означаваше само едно. Разточително харчене. Това бе ключовата дума на осемдесетте.
Какво като името му не се споменаваше във „Варайъти“? Мона, жена му, щеше да се появява на всички важни партита.