О, да… билярдната стая. Нея обичаше особено много, тъй като тук неведнъж бе правил най-страхотния секс — с две от сексапилните млади детегледачки, както и с няколко отчаяни вашингтонски съпруги, копнеещи да се издигнат по социалната стълбичка. Точно на тази маса. Каква стая! Именно тук се чувстваше истински жив, тук той владееше положението.
Нямаше по-очарователен от него. Нямаше по-умен…
Влиянието на наркотиците отслабна леко в съзнанието му и за миг го връхлетя меланхолията. Какво, по дяволите… какво, за бога, означаваше всичко?
В главата му се прокрадна мисълта, че може би не е бил чак толкова умен. Може би просто е бил най-добрият ласкател в града. Политик по природа, човек, който можеше да угоди на началниците си в Лондон, както и да се подмазва на янките и на най-различни чужденци, които съставляваха светското общество в американската столица.
Може би нямаше с какво толкова да се похвали. Беше правил секс с отчаяни жени, бедни имигрантки без нужните документи, детегледачки, които държаха да запазят работата си и да получат желаната свобода, вманиачени чужди съпруги, достатъчно глупави, за да гледат на света през същата ограничена перспектива като него.
Може би е трябвало да обръща повече внимание на дъщеря си.
Може би не е трябвало да играе хазарт.
Може би не е трябвало да занемарява задълженията си в работата…
Томас Морган изхлипа високо и измъчено. Изпита огромно съжаление към себе си. Не заслужаваше това, не заслужаваше нищо подобно. Той беше добър човек! Всички бяха настроени срещу него…
Сантименталното самосъжаление взе връх при спада на химическите вещества в организма му и се превърна в гняв. Морган отиде в спалнята си, седна до антиквариата тоалетка от времето на Уилям и Мери и смръкна поредната дебела линия, която бе приготвил по-рано същата вечер.
Уха! Моментален екстаз.
Заповедта за уволнението му, връчена му лично от шефа му, лежеше захвърлена на леглото. Морган летеше, носеше се на гребена на новата вълна от самоувереност и гордост. Погледна се в огледалото и видя висок, красив мъж в средата на четиридесетте с малко бял прах под ноздрите, който незабавно избърса. Смокингът и бялата папийонка, най-официалното облекло в светското общество на Вашингтон, изглеждаха фантастично върху Негово Превъзходителство. Както винаги.
Да го замени за билет в туристическа класа и мизерна пенсия? Да живее в някоя евтина къща на калкан? В никакъв случай.
Негово Превъзходителство почитаемият Томас Морган се приближи до високите викториански прозорци на будоара си, отвори ги с една ръка и прехвърли краката си от другата страна. Да вървят по дяволите, да ги вземат мътните всички! Никога нямаше да го хванат. Нямаше да им се даде!
Образът на дъщеря му Джейн за миг изплува в съзнанието му, но сега не искаше да мисли за нея. Не беше моментът за това. Тя беше негова дъщеря. Щеше да се оправи, а и освен това майка й го очакваше, викаше го…
Отблъсна се от ръба, лек като хвърчило. Падаше с разперени ръце, сякаш лети, оставил се на властта на стихиите.
Но не летеше. Умираше. В онзи дълъг миг преди смъртта Томас Морган го разбра. В съзнанието му се появи Джейн, пораснала — изглеждаше щастлива, помисли си той.
Отправи й въздушна целувка и в следващия миг земята го погълна.
— Скъпи, скъпи, скъпи — пропя Мона, въздъхна от удоволствие, прекоси кухнята и го прегърна. — Няма да повярваш какви отзиви получавам за това парти. Сега ми се обади агентът на Шелби Кюсак и попита дали не можем да я вместим някак!
— Страхотно — разсеяно отвърна Поли. Обикновено бе очарован от представата как сексапилните нови звезди на Холивуд оказват почит на жена му. Но точно сега вниманието му бе съсредоточено върху екрана пред него.
— Уредихме и Фелиз. Нали се сещаш, Удивителния Фелиз — прочутият укротител на лъвове от Вегас? Направо невероятно шоу. И Мелиса Угорец искаше той да дойде на годишнината от сватбата й, но не можеше да си го позволи…
— Колко ще струва това парти? — внезапно попита Поли. Цифрите… не се връзваха. Изведнъж устата му пресъхна. Бизнес усетът му изневеряваше, беше в застой, като компютър, който бавно се събуждаше; просто не можеше да осмисли всичко.
— Защо? — невинно попита Мона. — Не сме правили парти повече от година…
— Да. Знам. — Мина му през ум, че не иска да чуе отговора.