Поли Ласитър усети леки убождания в лявата ръка, а после силна пробождаща болка в гърдите си. Не можеше да си поеме въздух.
— Хм — простена само той и се помъчи да стане. Стъклената масичка се прекатури пред него.
— Поли! — извика Лайънъл Джавиц. — Господи! Получи удар!
— Обадете се на 911!
— Аспирин — в шкафа е, донесете веднага — викаше адвокатът.
Но беше прекалено късно. Поли, стиснал безпомощно гърдите си, издъхна и се срина напред, а кръвта нахлу в лицето му. Двама от адвокатите се втурнаха към него и се опитаха да го претърколят, за да му направят изкуствено дишане.
— Оставете го — каза Джавиц и усети, че в очите му напират сълзи. Беше получил масивен сърдечен удар — нямаше нужда да си лекар, за да го разбереш.
Поли Ласитър бе напълно мъртъв.
И Лайънъл Джавиц знаеше какво предстои — за „Ласитър Корп“ и за семейството на Поли. Разорение, съдебни дела, пълно унижение, социална изолация.
Харесваше Поли, но сега той бе мъртъв. И Джавиц смяташе, че така е най-добре за него.
Девета глава
— Кой е?
Джейн бе заключила вратата с веригата.
— Идваме за мебелите!
Гласът на мъжа бе сърдит. Тя надникна през шпионката на вратата. Да — хората, които идваха да вземат всичко от къщата й, с униформи, камион и всичко останало.
Джейн преглътна тежко и отвори.
— Здравейте! — Усмихна им се ведро. — Влизайте. Искате ли кафе, момчета?
Мъжът на прага влезе вътре, последван от други трима.
— Не, благодаря. — Той отбягваше погледа й. — Накъде е всекидневната?
— Насам. Изключила съм всичко. Но повечето са прекалено големи, за да ги преместя сама, съжалявам.
— Няма нищо. — Сега вече я погледна. — Работите ли тук? Да не сте камериерка?
Ами, едва ли можеше да каже, че живее тук.
— Нещо подобно — съгласи се Джейн.
— Да започнем с телевизора.
Мъжете влязоха във всекидневната й и се захванаха на работа. Действаха бързо — вероятно бяха свикнали да го правят, докато ги нападат. Любимият й широкоекранен телевизор, стереоуредбата, мебелите, статуите и антикварните предмети — също като служители на фирма за местене, те взеха всичко. Пъргави и работливи като мравки.
Джейн се оттегли в кухнята и сложи чайника; вече бяха прибрали машината за капучино.
— Сигурни ли сте, че не искате кафе?
— Не, благодаря. Трябва да бързаме за Западен Холивуд.
— Началникът на групата въздъхна и избърса потта от челото си. — Тук поне го нямаше семейството, тогава винаги е най-зле. Плачат и се молят, нали разбирате? Все пак, би трябвало да имат малко достойнство. Не съм виновен аз, че са съсипали живота си.
— Точно така — съгласи се Джейн. — Толкова е жалко.
— Леглото… — Той погледна към спалнята й. — Онова надуваемо легло не е в списъка ми.
— Да, мисля, че е на дъщерята. Взела го е, след като бащата е купил фермата. — Джейн се усмихна. — Може би е знаела, че ще дойдете!
— Добре. Предполагам, че можем да го оставим. А вие можете да задържите чайника! — Той й се усмихна великодушно. — В офиса няма да забележат липсата на чайник за шестнайсет долара.
— Благодаря. Приятен ден, момчета.
Джейн ги изпрати до вратата. Затвори я, облегна глава на рамката и се заслуша, докато вратите на камиона се затръшнаха и те потеглиха.
Най-накрая бе сигурна, че е сама. Огледа празната къща — вече не бе нейна. От посолството бяха категорични, че договорът за наем изтича в края на месеца. Беше пуста, изчистена от всичко, до последната картина на стената. Нямаше нищо, освен евтиното единично легло от „Икеа“ и бялата техника в кухнята.
О, и чашата й за кафе.
Отиде до леглото и се отпусна тежко отгоре му. И най-накрая позволи на сълзите си да се излеят.
Когато свърши, отиде в банята и си взе душ — поне топлата вода още не бе спряна, а в куфара си имаше хавлия и дрехи. Е да, от посолството искаха да се „грижат“ за нея — при техните условия.
Джейн не искаше такова нещо. Да бъде натирена в някое ужасно малко вашингтонско училище, където всички щяха да знаят коя е? Да й се присмиват? Да я унижават?
Как ли пък не. Училището бе едно жестоко упражнение в социален дарвинизъм. Джейн не можеше да понесе още мъчения. А и какво би могла да получи от всичко това, след като бе прекъснала годината и изпитите й бяха провалени?
Взе душ, грижливо изми зъбите си и се облече. После излезе през задната врата с ключа, който Консуела й бе оставила, когато я уволниха.