Накрая Джейн бе похарчила цели два долара и половина за много свежа на вид жълта пластмасова ваза и букет карамфили.
Окачи завесите, затвори прозореца и напълни вазата с вода. Сложи цветята на бялата покривка върху скрина. Нямаше телевизор, но и бездруго не искаше да гледа новини. Джейн се бе сблъскала с достатъчно аспекти на реалността и повече не можеше да понесе.
Грижливо се съблече, сгъна дрехите си и отново си взе душ, като този път използва и съвсем малко евтина пяна за вана с аромат на кокос. Толкова бе хубаво да си чист!
На кухненската й масичка имаше празна бланка. „Шоп смарт“ винаги търсеха служители — наричаха ги „посрещачи“, на минимална надница. Което не притесняваше Джейн. Тя само търсеше откъде да започне. Вече имаше шофьорска книжка, а утре щеше да бъде призната за пълнолетна. Джейн знаеше доста за „Шоп смарт“ — голяма компания с много възможности. Нямаше никакви колебания да започне от най-ниското им ниво.
Не възнамеряваше да остане там задълго.
— Джейн! Джейн!
— Скъпа! Насам!
Излезе от съдебната палата и се озова пред малка групичка репортери и две камери на местни телевизионни канали. Облечена в най-хубавия си костюм и грижливо гримирана — козметиката, дрехите и обувките бяха единственото, което съдебните пристави й бяха оставили, Джейн закрачи по стъпалата пред сградата с високо вдигната глава и хванала под ръка адвоката си.
Джош Ричардс също бе с костюм. Усмихна се широко, имаше напълно приличен вид.
— Може ли да чуем коментар?
— Обвиняваш ли британците?
— Джейн!
Тя вдигна ръка.
— Благодаря ви, дами и господа. Не, не обвинявам никого. Имам много добър адвокат, който пое делото безплатно. Благодарна съм, че ме признаха както за пълнолетен гражданин, така и за американски поданик.
— Как се чувстваш, след като изгуби толкова много пари?
— Никога не съм очаквала нещо да ми бъде подарено. — Тя се усмихна на камерите. — Утре ще започна работа в „Шоп смарт“. Искам да заслужа издигането си, а това е една истинска американска компания.
Фотографите щракаха и правеха снимки, докато накрая всички се разотидоха. Ричард бе във възторг.
— Хей, благодаря ти, скъпа. Мисля, че един от тези типове беше от „Таймс“.
— Не се съмнявам.
— Искаш ли да обядваме заедно? — попита той с надежда. По дяволите, сега тя бе пълнолетна пред закона, напълно легално. — Аз черпя…
— Не, благодаря. Имам работа.
— Мислех, че още нямаш работа — нацупи се Джош.
— Точно това ще правя — ще си търся работа.
Внезапно му хрумна нещо.
— Хей, аз ще те взема на работа. Стани ми секретарка. Обзалагам се, че можеш прекрасно да изчистиш кантората, а и ще изглеждаш отлично на рецепцията. Клиентите много ще те харесат.
— Не, благодаря. Не искам да ме зяпат непрекъснато. И не искам да бъда нечия секретарка.
— В „Шоп смарт“ ще получаваш минимална надница — ако изобщо те вземат на работа. Чух, че магазинът на „Сънсет“ е пълен. Работата е тежка и няма обедна почивка.
— Да, но имат мениджърска програма — отвърна Джейн. — Довиждане, господин Ричардс. Може пак да се срещнем някой ден.
Тя се отдалечи с уверена крачка, на път към автобусната спирка. Живееше в Лос Анджелис, без кола, без пари и въпреки това бе самоуверена до лудост.
— Може би — измърмори той. Но силно се съмняваше.
Това момиче бе създадено за велики дела.
Госпожа Дохърти забеляза влизането на Джейн и се усмихна въпреки волята си.
— Добро утро. Питах се дали не се е появило свободно място?
Англичанката бе добре облечена и възпитана. Имаше и хубав акцент — клиентите много щяха да харесат класическия английски тон в гласа й.
— Видях те по телевизията. Каза добри думи за „Шоп смарт“. Шефът ми нареди да те назнача, ако пак дойдеш.
— Чудесно. — Джейн усети как я залива вълна на облекчение. — Ако имате униформа, мога веднага да се преоблека, нали?
— Най-напред трябва да попълниш молба за назначаване.