Джейн отвори чантата си, извади прилежно попълнения формуляр и го подаде на служителката. Жената невярващо се зае да го чете.
— По дяволите, момиче. Закъде бързаш?
Джейн не отговори.
— Отзад има униформи. Сложи една и отметни в картата си кога започваш работа. Ще започнеш като посрещач. Седем дни изпитателен срок, бъди тук точно в седем сутринта. Ако закъснееш — уволнена си. Ясно?
— Да, госпожо — отвърна Джейн. Побърза да мине отзад, преди новата й шефка да си промени решението.
— Добро утро! Добре дошли в „Шоп смарт“. Желая ви приятен ден.
Джанис Еспозито, младши мениджър, наблюдаваше кисело новото момиче на входа. Бе застанала зад един стелаж с видеофилми, така че Джейн Морган не можеше да я види. В момента отбелязваше как се справя със задълженията си. Търсеше някакви недостатъци.
Джанис не можеше да повярва, че новото момиче наистина иска тази мизерна работа. Беше чела за нея във вестниците — дъщеря на посланик? Бедното осиротяло момиче? Как ли пък не, сякаш наистина беше бедна. Защо, по дяволите, ще иска да върши работа за минимална надница, която бе само за хора без квалификация? Дори в „Макдоналдс“ се работеше по-малко.
Джанис мигновено бе намразила Джейн Морган, но все пак трябваше да си изпълнява задълженията. А те включваха попълването на статистиката. Освен това понякога проверяваха и служителите от отдел „Човешки ресурси“, затова не можеше да излъже в отчета си — да не говорим, че на входа имаше и камери.
Джейн Морган бе научила нещо важно. Продавай образа на продукта, а не самия него.
Шефовете вече я харесваха. Беше им направила безплатна реклама. Искаха тя да успее — новата гражданка, американската мечта.
Дружелюбност — да.
Спретнат вид — да. Всяко косъмче на главата й бе на мястото си, изглеждаше така, сякаш от години носи униформата си.
Усмивка — да. Дори и крокодилите не можеха да се усмихват по-широко от това момиче.
Ентусиазъм — да.
Джанис за миг задържа химикалката си, когато видя как Джейн Морган за миг поглежда към часовника си. Най-сетне, нещо нередно — тя трябваше да гледа за нови клиенти непрекъснато.
— Добър ден. — Джейн Морган се усмихна сияйно. — Добре дошли в „Шоп смарт“!
— Гледай ти, забеляза ли това, Дик? — обърна се достолепната матрона към мъжа си, докато минаваха бавно покрай Джанис и бележника й. — Стана точно дванайсет часа и тя веднага мина на „Добър ден“. Не е ли мило!
— Да, много впечатляващо — съгласи се съпругът й. Той се озърна и огледа отново впечатляващата фигура на момичето на входа. Какво страхотно парче!
Джанис въздъхна. За съжаление, в работа, която просто не позволяваше да се поема инициативата, това момиче току-що бе намерило начин да направи точно това.
В дъното на формуляра имаше отделна графа „Подходящ ли е служителят за повишение?“.
Неохотно отбеляза „да“ и там.
Джейн не плачеше много. През повечето време бе прекалено изморена. Чекът й в края на седмицата се оказа неимоверно малък; господи, мразеше всички тези удръжки и осигуровки, а на всичкото отгоре трябваше и да спестява. Нуждаеше се от кола. Без значение колко скапана, просто трябваше да има някаква.
Всекидневните грижи в живота на възрастните бяха невероятно много. Толкова неща имаше да прави — да попълва документи, да организира всичко. След като официално бе получила гражданство, трябваше да се нареди на опашка за социално-осигурителен номер, шофьорска книжка, банкова сметка. Най-сложно бе да си открие кредитна карта. Америка те хващаше в капан: ако нямаш кредит, трудно получаваш такъв.
Някак успя — снабди се с първата си кредитна карта с ужасяваща лихва. Но все пак кредитът й нарастваше само ако я използваше. Пладнешки обир, но Джейн си откри сметка и уреди с банката плащанията да се правят автоматично и навреме.
През цялото си детство Джейн Морган бе живяла нашироко. Сега се налагаше да пести. Беше учудващо колко неща можеше да се получат безплатно, ако си упорит. Почти всеки ден се хранеше в закусвалнята за служители на магазина, където храната бе в изобилие и бе евтина. Бе трудно да се храни здравословно с висококалоричните бомби, които предлагаха на служителите, но тя успяваше, като винаги предпочиташе свежите плодове и салати, вземаше съвсем малко от протеиновото основно ядене и напълно пренебрегваше изкусителните за лакомниците печива за десерт. Не можеше да си позволи посещения в частен фитнес, но сред дрехите й имаше и чифт маратонки „Найк“, както и удобен екип за бягане. Джейн тичаше всяка сутрин в шест часа; това бе златно време, когато наркоманите най-после бяха допълзели в леглата си, а обикновените минувачи още не бяха се появили. Бягаше нагоре и надолу по „Сънсет стрийт“, без да обръща внимание на купчините игли и бирени бутилки, вперила очи в слънцето, което се издигаше на хоризонта.