Момичетата се засмяха.
— Новата ми кола е паркирана отпред — обади се Мелиса, нетърпелива да предложи услугите си.
Джули я възнагради с усмивка.
— Харесва ми — хайде да я накараме да ни занесе покупките до твоето „Мазерати“ и ако е наистина любезна, може дори да получи бакшиш.
— Да, цели два долара! — каза Ема и се изсмя.
Единадесета глава
Джейн бе изтощена. Предната вечер Уил Фокс — студентът, се бе обадил, че не може да поеме смяната си на касата и шефката й я помоли тя да го замести до единадесет. Беше решила никога да не отказва на шефовете, но шест часа сън просто не й стигаха. Не и с нейния график.
Въпреки това бе излязла да тича, както винаги, и ето, че сега се стараеше да се усмихва, да излъчва жизнерадост.
Едно бе сигурно в „Шоп смарт“ — някой винаги те наблюдаваше.
Именно затова бе избрала точно тях.
Но Джейн не можеше да си позволи свободен ден.
Родри Евънс, старши вицепрезидент по маркетинга за Западния бряг на „Шоп смарт“, огледа внимателно магазина. Холивуд — много важно място. Разширяваха бизнеса и от Средния запад се местеха в големите градове. Той искаше да запазят възможно най-ниските цени, но да смекчат малко визията си, да се отдалечат от огромните бетонни складови бази посред нищото.
Този магазин работеше от две години и той искаше да преуспее.
Добре — засега изглеждаше доста оживен.
— Добро утро, добре дошли в „Шоп смарт“. — Младо колежанче от афроамерикански произход стисна ръката му и се усмихна механично.
Евънс не остана впечатлен, но това бе вечен проблем. Не плащаха достатъчно, за да привлекат най-добрите служители.
— Добро утро! Добре дошли в „Шоп смарт“. Много се радвам да ви видя!
Той се обърна разсеяно. Младо момиче с чуждестранен акцент, достатъчно красиво да бъде модел, стоеше до отсрещната врата. Усмихваше се, сякаш току-що е спечелила от лотарията, а униформата й сякаш бе взета направо от химическото чистене.
— Кое е това момиче? — попита той посрещана.
— Джейн. Но не може да получите номера й — уморено отвърна момчето.
— Много хора ли питат?
— Много мъже — презрително отвърна то. — Но тя е напълно погълната от работата. Иска да я забележат. Нямам представа какво прави тук. Би могла да се хване на работа на много други места. Например да стане учителка или детегледачка в някое богато семейство. Много я бива с децата.
— Добре. Благодаря.
Евънс влезе в магазина и се престори, че разглежда. Никога не започваше проверките си, без преди това да си купи нещо. Човек можеше да изчете всички доклади на помощник-мениджърите и пак нямаше да има полза.
Джейн… Джейн коя?
Застана с объркан вид пред една стена с видео плейъри и потърка брадичката си. Никой не дойде да му помогне. Черна точка.
Красивото момиче все още бе на вратата, усмихваше се и стискаше ръцете на клиентите, сякаш са отдавна изгубените й роднини.
Родри бе силно впечатлен. Отново се върна близо до входа на магазина и се престори на заинтригуван от купчината панталони в маскировъчен цвят с намалена цена, произведени в Тайван от сто процента полиестер.
— Добро утро! Добре дошли.
— Чудесно е, че сте решили да се отбиете в „Шоп смарт“ днес!
— Добре дошли, какъв прекрасен ден за пазаруване!
Виж ти! Тя неизменно сияеше, неизменно играеше ролята си. Беше много впечатляващо.
— Брей, брей, брей, виж кой бил тук!
Последва пауза. Той вдигна поглед от полиестерните панталони и забеляза малка групичка добре облечени тийнейджърки — момичетата бяха прекалено богати на вид, за да пазаруват тук. Едно слабо момиче носеше „Прада“, друго беше със сако на „Шанел“, комбинирано с дизайнерски джинси…
— Добро утро, Джейн — лукаво подхвана водачката на групичката. Останалите се подхилваха. — Хей, страхотно местенце. Чудесно е, че си стъпила на крака.
Изоставил преструвките си, Родри Евънс отстъпи леко назад, скръсти ръце и се загледа.
— Добро утро, Джули — сковано поздрави Джейн. — Имате ли нужда от помощ за нещо?
— Всъщност да — ухили се Мелиса Смит. — Организираме малко парти. Татко ми подари места в ложата на „Доджърс“. Ще дойдат няколко момчета от гимназията „Фулбрук“.
— Трябват ни салфетки и разни други неща за партито.