Хелън закърши мургавите си ръце, обзе я смущение. Той я ужасяваше. Ахмед притежаваше цялата власт в тази ситуация, всички пари бяха негови, както и цялата информация. Говореше езика… Тя беше негова, в неговата къща.
Още повече я плашеше това, че започва да изпитва чувства към него. Някакво потайно и силно желание се пробуждаше дълбоко в нея. Един копнеж в тялото й, когато той бе близо. Искаше й се той да се отдалечи, а едновременно с това й се искаше той да се протегне, да докосне бузата й, шията й, да я целуне, дори…
Беше объркана. Мразеше собствената си безпомощност. Хелън стисна здраво рамката на прозореца и ядно захапа долната си устна. Можеше да вини единствено себе си за всичко, за скромното си подчинение на родителите си, за това, че винаги бе искала спокоен живот, винаги се бе опитвала да избегне конфронтацията. Да, все още ги обичаше. Но как, за бога, как им бе позволила да си помислят, че това е допустимо? Че могат просто да я пратят в Египет и да изберат мъжа, на когото щеше да принадлежи?
Такава била традицията ли? Та баща й пиеше алкохол, когато си искаше, а майка й често пренебрегваше молитвите и понякога тайно внасяше храна по време на Рамадан. Хелън лично я беше виждала. Защо за тях важаха едни правила, а за нея — други?
Не, помисли си тя. Не. Нямаше да се примири с това. Нямаше да се покори на Ахмед и да му позволи да завладее тялото й. Искаше да се прибере у дома, по дяволите, още сега.
Нощният бриз нахлу през сводестите прозорци и развя тънката памучна материя на нощницата й. Хелън потръпна и изтича до куфара си. Набързо навлече бельо, чорапи, чифт джинси и риза. Нямаше пуловер или палто — кой да знае, че тук става толкова студено нощем? Държавата се намираше в пустинята — прекалено късно се сети за това. Е, трябваше да се оправи и така. Силно уплашена, тя действаше тихо и грабваше каквото се сети. Няколко американски долара — не бяха много, имаше само около трийсетина долара, понеже си мислеше, че баба ще носи пари за екскурзията. Нямаше самолетен билет, но имаше кредитна карта. Опита се да си спомни колко точно пари, останали от издръжката й, има в тази сметка. Четиристотин или по-малко. Не бяха достатъчно за билет в последната минута до Америка. Тогава щеше да замине за Европа, реши тя, за Англия. Щеше да иде на сигурно място. И паспортът й… Маш Аллах, помисли си тя и изпита силен прилив на благодарност и облекчение. Паспортът й все още бе тук…
Обу си маратонките и тихичко отвори вратата на спалнята. Беше смазана и не изскърца. Сърцето на Хелън биеше шумно в гърдите й, блъскаше се в ребрата й. Ами ако той я чуе? Дали ще се разгневи, дали ще се почувства предаден? Ами ако я удари… ако я пребие? Или по-лошо, ако я завлече обратно в стаята и я изнасили? Изобщо не познаваше този мъж. Ами ако той гледаше на нея като на своя собственост, като на непокорна робиня, която е решила да го унижи?
Внимателно и много тихо тя слезе на пръсти по каменното стълбище, чиито древни стъпала бяха загрубели и изтъркани от времето. Хелън се озърна наоколо в мрака. Търсеше да види дали няма да се отвори някоя врата — той имаше много слуги, готвачка, нощен пазач…
Но никой не излезе. Всички спяха. Погледна часовника в коридора — показваше дванайсет и половина. Стигна до кухненската врата, после и до вратата към градината. Навън бе много хладно и тя отново потрепери. Водата изглеждаше призрачно и бълбукаше в мрака. Хелън изтича през двора, бягаше тихо с маратонките си, свали резето на вратата и се измъкна на улицата. Не познаваше Кайро, нямаше представа къде се намира. Плю си на петите и побягна на сляпо, бързо — към шума от улично движение.
Беше тъмно. Хелън, силно уплашена, бягаше по улиците, а маратонките й глухо тупкаха по тротоара. Имаше много малко лампи и реши, че сигурно е някъде встрани от центъра. Всички витрини на магазините бяха със спуснати кепенци. Някакъв мъж отмина, яхнал магаре, което теглеше каруца с боклук. Той я изгледа намръщено. Тя зави наляво по някаква голяма улица, дишаше задъхано и затова забави крачка.
Добре, добре. Без паника. Уличните знаци бяха на арабски, беше забравила как се чете. Нямаше английски надписи. Огледа се наоколо с надеждата да зърне такси, автобус — дали изобщо се движеха през нощта? Каквото и да е. Трябваше някак да се добере до центъра.
Група мъже минаха край нея и се засмяха грубо. Чу ги да казват нещо. Не звучеше приятно. Сигурно я бяха нарекли уличница. Хелън се поколеба, отчаяно й се искаше да попита за посоката, но един от групичката, слаб мъж с белязано лице, подсвирна и тръгна към нея. Тя забърза и пресече улицата, започвайки да разбира, че е направила грешка. Приличаше на туристка, а съдейки по счупените прозорци и тенекиените кутии в канавките, това не бе от добрите квартали в града…