– Това ли е пълното ти име? – попитах. – Аделейд? Защо не се представяш с него?
Тя сви рамене:
– Твърде много букви. Трябваха ми години да се науча да го пиша.
Седрик сякаш се мъчеше да запази сериозно изражение. Зачудих се дали започваше да се съмнява в този избор и дали Ада наистина можеше да бъде превърната в част от неговата „нова аристокрация“.
С договора в ръка, той стана и ми се поклони. На нея каза:
– Имам да занеса други договори днес следобед и някои задачи в университета. Можете да използвате деня да си опаковате нещата, а каретата ни ще дойде да ви вземе тази вечер и да ви откара в имението. С баща ми ще се присъединим към вас по пътя.
– Къде е това имение? – попитах.
– Не съм сигурен в кое ще я разпределят – призна той. – До довечера ще узная. Чичо ми поддържа четири за Бляскавия двор, всяко с по десет момичета. Едното е в Медфордшър. Две са в Донли, друго – във Феърхоуп.
Значи бяха истински провинциални къщи, отбелязах, мислено разполагайки тези места на картата. Всяко беше поне на половин ден път от дома, в който се намирахме в Осфро.
Мъжът даде още няколко последни указания, преди да се приготви да си върви. Предложих да го изпратя до изхода, което беше малко нетрадиционно, и го поведох обратно към градината, в която бях по-рано.
– Университет. В такъв случай сте студент, господин Торн.
– Да. Не звучите изненадана от това.
– Долавя се в маниера ви. И в палтото ви. Само един студент би налагал собствени модни стандарти.
Той се засмя:
– Не съм. Всъщност е по адорийската мода. Трябва да изглеждам подобаващо за ролята, когато заминавам с момичетата.
– И вие ли заминавате? –Това някак правеше цялото нещо дори още по-мъчително. –Били ли сте там преди?
– Не и от години, но...
Той млъкна рязко, когато завихме зад един ъгъл и чухме още подсмърчане. Старата Дорис, готвачката, се тътреше към кухнята и се опитваше да не плаче, докато вървеше.
– Не ме разбирайте криво... – поде Седрик. – Но в домакинството ви има много сълзи.
Стрелнах го с кисел поглед:
– Много неща се променят. Дорис също няма да замине с нас. Сляпа е с едното око и братовчед ми не я иска.
Той се обърна, за да се вгледа изпитателно в мен, и аз отместих поглед, защото не исках да види колко болка ми причиняваше това решение. В нейното състояние на Дорис нямаше да ѝ е лесно да си намери работа. Това беше поредният спор, който баба беше спечелила. Губех предишната си решителност и умения.
– Добра ли е? – попита Седрик.
– Много.
– Извинете – провикна се той към нея.
Дорис се обърна изненадано:
– М’лорд? – Никой от двама ни не си даде труд да поправи грешката ѝ.
– Вярно ли е, че услугите ви са свободни за наемане? Мога да ви разбера, ако някой друг вече ви е наел.
Тя примигна, единственото ѝ здраво око се фокусира върху него:
– Не, м’лорд.
– В една от кухните на университета има свободно място. Четири сребърника на месец, стая и храна. Ако се интересувате, ваше е. Макар че ако мисълта да готвите за толкова много хора е стряскаща...
– М’лорд – прекъсна го тя, изправяйки се до пълния си, макар и нисък ръст. –Наглеждала съм приготвянето на вечери от по седем блюда за сто благородници. Няма да ми се опрат някакви си там наперени момчета.
Изражението на Седрик си остана изпълнено с достойнство:
– Радвам се да го чуя. Идете в северната канцелария на университета утре и кажете името си. Те ще ви дадат повече сведения.
Устата на старата Дорис увисна и тя ме погледна за потвърждение. Кимнах окуражително.
– Да, да, м’лорд! Ще отида веднага, след като бъде сервирана закуската. Благодаря ви, толкова ви благодаря.
– Е, това е истински късмет – казах му в мига, щом отново останахме сами. Със сигурност не бих го признала, но си помислих, че е невероятно мило от негова страна да предложи подобно нещо, а какво остава пък да я забележи. Повечето хора не я забелязваха. – Късмет, че имаше свободно място.
– Всъщност няма – каза той. – Но днес ще се отбия да говоря с хората в канцеларията. Когато приключа, вече ще имат свободно място.
– Господин Торн, нещо ми подсказва, че бихте могли да продадете спасение на свещеник.
Той се усмихна, щом чу старата поговорка:
– Какво ви кара да мислите, че не съм го правил?