– Разбира се, господин Торн.
В отсрещния край на стаята Уорън и Виола наистина вече излизаха.
– Аделейд – каза Уорън. – Колко жалко, че не можахме да си поговорим повече. Исках да ти разкажа за някои новини по разработването на златните находища в Хадисън.
– Колко увлекателно – казах, смутено давайки си сметка, че Джаспър ме наблюдава. – Навярно бихме могли да го направим някой друг път. С удоволствие бих чула още.
– О? – запита Виола насмешливо. – Мислех, че се интересуваш повече от правото.
Усмихнах се сладко:
– О, госпожо Дойл. Знаете как е с тези неща. Карат ни да обикаляме – да се срещаме с нови хора. Това е просто формалност.
– Радвам се да го чуя – каза тя. – Би било жалко да избереш някого толкова скоро.
Кимнах, макар че всъщност вече не бяха ранните дни на сезона, особено при положение че толкова много момичета вече бяха сключили договори.
– Наистина. Просто се опитвам да бъда вежлива.
Тя присви очи:
– Е, тогава навярно скоро ще имаш мотив да покажеш вежливост към Уорън с едно частно гостуване. Не бихме искали някой да си помисли, че си придаваш важност или се държиш по-високомерно, отколкото позволява положението ти.
Преглътнах:
– Със сигурност не.
Партито не се проточи до прекалено късно, както толкова много от другите ни, но когато настъпи утрото, повечето от нас бяха изтощени. Всичко бе обгърнато в блясък и благоприличие, но тези последни няколко седмици бяха съсипващи. Както бе казал Никълъс Адълтън, това беше тежка работа независимо как изглеждаше на повърхността.
Някои от сгодените момичета още присъстваха на партита, други бяха предпочели да не го правят и сега оживено планираха сватбите си. Бляскавият двор не се месеше в сватбата, след като въпросът с документите и плащанията бъдеше уреден. На всяко момиче се позволяваше да си запази една рокля и обикновено се омъжваше, облечено в нея. От бъдещия съпруг зависеше доколко пищна ще е останалата част от сватбата. Някои организираха грандиозни събития. Други бяха твърде изцедени финансово, за да си позволят нещо повече от таксите за магистрат.
Мистрес Кълпепър поддържаше строго разписание и изискваше всички, сгодени или не, да закусваме точно по едно и също време всеки ден. Нямах нищо против ранното събуждане дори и само защото закуската беше кратък отдих от светския ни вихър. Тримата Торн, които можеха да се хранят, когато им е удобно, влязоха бавно и небрежно към края на закуската, както бе обичайно. Мистрес Кълпепър бързо им намери столове и настани Седрик до мен. Не смеех да го погледна, но бяхме толкова близо, че краката ни се докосваха под масата. Отначало държах крака си напрегнат, но после го оставих да се отпусне до неговия. Почувствах как той прави същото. През останалата част от закуската нямах представа какво ядях или казвах. Целият ми свят се съсредоточи върху онзи допир.
Един от мъжете, които пазеха на вратата, се провикна, че имаме гост. Мистрес Кълпепър излезе забързано от трапезарията, за да разбере какво става, а никоя от нас не прояви особен интерес. Постоянно идваха и заминаваха слуги и пратеници. На мъжете с по-сериозни намерения любезно се казваше да се върнат по-късно, ако нямаха уговорена среща.
Така че бе истинска изненада, когато мистрес Кълпепър се върна при нас пребледняла, следвана от висок мъж. Той носеше евтин, зле ушит костюм от проста камгарена вълна, с който сигурно се чувстваше неудобно в наскоро настъпилото пролетно затопляне. Оредяващата му коса беше прошарена със сиво, а в лицето му се бяха врязали дълбоки бръчки. Явно това не беше някой напорист кандидат. Всички около масата изглеждаха озадачени – всички освен Мира, колкото и странно да беше. Тя изправи гръб в стола си с изострен поглед. Не можех напълно да разгадая изражението ѝ. Шокирано? Пресметливо? Може би по малко и от двете.
Чарлс се надигна от масата и оправи жакета си. Беше в същото неведение като останалите от нас, но знаеше, че трябва да има причина, поради която мистрес Кълпепър бе приела гост в този час.
– Мога ли да ви помогна, сър?
Непознатият кимна отсечено:
– Казвам се Сайлъс Гарет. Работя за агенция „Макгру“.
Ако някой си беше мислил, че тази сутрин ще е отегчителна, тези представи бързо бяха потушени. Агенция „Макгру“ беше група със седалище извън Осфро, разследваща всевъзможни въпроси по поръчка на хората, които можеха да платят достатъчно добре. Технически бяха независима организация, но всички знаехме, че притежават кралски пълномощия да прилагат закона. Агентите им бяха прословуто безмилостни и решителни по време на мисиите си и хвърляха огромни усилия – почтени и непочтени, за да постигнат целите си. Разследваха всичко – от прояви на нелоялност сред дребни аристократи до шпионаж за краля. Беше имало слухове, че развиват дейност в Новия свят, но никой не знаеше какво разследват или кой ги беше наел.