Завърших танца с натежало сърце и очаквах следващият да е с Уорън. Вместо това Виола бе тази, която забързано ме отведе настрани в стаята.
– Аделейд, скъпа, имам чувството, че не сме разговаряли цяла вечност.
Вярно беше. Макар че покорно отделях време на Уорън, бях направила почти невъзможното, за да я отбягвам.
– Много сме заети – казах.
Тя се усмихна с устни, тънки и стегнати като на змия.
– Да, сигурна съм. Но без съмнение е приятно. Уорън непрекъснато повтаря колко се наслаждавал на компанията ти. Сигурна съм, че чувството е взаимно.
– Той е мечтата на всяко момиче.
– Наистина. И въпреки това си остава неженен. Дори не и сгоден. Можеш да си представиш колко разстройващо е това за мен особено след като му предстои да замине за Хадисън толкова скоро. – Тя въздъхна театрално. – Бих се чувствала много по-добре, ако всичко беше уредено. Мразя неизяснените неща; ти не ги ли мразиш? Чувам, че и със Сайлъс Гарет е така. Партньорът му е на път към Кейп Триумф. Би трябвало да пристигне всеки момент.
Запазих замръзнала усмивка на лицето си, докато се вглеждах внимателно в нея. Блъфираше ли? Трудно бе да се каже.
– Сигурна съм, че за тях ще е огромно облекчение да изяснят нещата веднъж завинаги.
– А аз съм сигурна, че ще е огромно облекчение за теб вече да не се тревожиш какво ще открият или няма да открият. – Когато не отговорих, отвратително сладкото ѝ изражение се стопи. – Спри да отлагаш. Не можеш да постигнеш нищо по-добро. Ще те заплашва опасност от връщане в Осфрид. Направи това и улесни живота на всички –защото, уверявам те, скъпа, мога да направя твоя много по-труден.
Точно тогава Уорън се приближи до нас.
– Майко, не очаквах тъкмо ти да отмъкваш Аделейд.
Усмивката на Виола стана блажена:
– Е, не искахме да те отегчаваме с подробности... нали знаеш, онези подробности, които всъщност имат значение само за жените, когато става въпрос за венчавки.
Той слисано премести поглед между нас:
– Венчавки... не искаш да кажеш, че...
– Мисля, че нашата скъпа Аделейд най-после спря да ни разиграва – каза Виола.
– Вярно ли е? – Уорън хвана двете ми ръце. – Приела си? Би трябвало да го съобщим още сега! Това е идеалната вечер.
Отново почувствах онова тревожно стягане в гърдите и трябваше да си напомня да дишам.
– Не, не. Никакви съобщения тази вечер. Искам да кажа, с майка ви говорехме неофициално, но нищо не може да се предприеме... – Млъкнах, без да довърша, взирайки се към отсрещния край на стаята, където виждах Седрик да говори разпалено с Никълъс. Никълъс се усмихваше широко, така че се надявах това да е обещаваща новина. – Нищо не може да бъде предприето, докато всички подробности не бъдат уточнени с двамата Торн. Брачната цена, договорите... не би било редно да съобщаваме, преди останалото да се уреди официално. Не ми се струва правилно.
Очите на Виола се присвиха, а Уорън изглеждаше леко унил, но не чак ужасно разстроен. Междувременно мислите ми препускаха. Какво щях да постигна с това? Колко време щеше да ми откупи? Без съмнение, семейство Дойл щяха да почукат на вратата ни още утре, за да уредят сделката. Дали можех да я отложа с поне още един ден? Може би дори два? Седрик и Никълъс се бяха изгубили сред празнуващите, затова нямах представа как се развиваше онзи план. За какво бях дала неофициалното си съгласие току-що?
– Хайде, ела – каза Уорън. – Нека го отпразнуваме поне с един танц – дори ако сме единствените двама празнуващи.
Тук нямаше измъкване за мен. Нито съюзници. Само море от маскирани танцьори, които бъбреха и се смееха за пролетния сезон и обновяването на живота. Имах чувството, че ме обгръща тъмнина.
– Разбира се – казах сковано. – С удоволствие.
Танцувахме през по-голямата част от остатъка от вечерта. Двама дръзки ухажори минаха по реда си, но Уорън се движеше така уверено, почти собственически, че повечето мъже просто гледаха да не се доближават до нас. Когато Айана ми каза, че нашата група си тръгва, дори почти не чух думите, с които Уорън се сбогува с мен, и обещанието му да се отбие утре. Кимнах вежливо, а после се втурнах навън да отида при другите. Нощта беше ясна и топла и имах нужда от въздух, за да мисля ясно. Едва бях успяла да си поема дъх, когато ме качиха в една карета, а после ме откараха право у дома в Уистерия Холоу.
Щом стигнах до спалнята си, разтворих прозореца и седнах там, поемах си въздух на дълбоки глътки, опитвайки се да се овладея. Не беше достатъчно. Онова чувство, че съм хваната натясно, което изпитвах на бала, не ме напускаше. Имах нужда да изляза от тази стая, от тази къща – от този живот. Чувствах се както преди в Осфро, заключена в бляскава клетка, на която толкова много хора се възхищаваха, без да имат представа, че тя ме задушаваше. Без да ме е грижа какви неприятности ще си навлека, излязох от стаята все още в дрехите си от гала празненството и едва тогава спрях, осъзнала, че Мира трябваше да се присъедини към мен. Всички други момичета се бяха прибрали по стаите си. Продължих по пътя си. Мира беше навън и правеше собствени избори, каквито и да бяха. Не можех да я упреквам за това.