Отправих се надолу по коридора към малкия килер, който водеше към задното стълбище. Качих се по него до таванския етаж, като в бързината едва не се препънах в дългите си поли. Стигнах площадката, разтворих широко прозореца и бях напълно готова да се смъкна долу, но един глас зад мен изрече името ми. Извъртях се рязко и се присвих от ужас – една маскирана фигура пристъпи напред. Половин секунда по-късно точно когато си свали маската, осъзнах, че това беше Седрик.
– Какво правиш? – попита той. – Надявах се да се промъкна в стаята ти и да поговорим и тогава те видях да минаваш през тази врата.
– Измъквам се. Трябва да помисля... не мога да мисля тук. Не мога да дишам тук. Трябва да се измъкна за малко. Някъде. Където и да е, но не и тук. – Понечих да повдигна крак върху пейката в прозоречната ниша и той сграбчи ръката ми и затвори прозореца зад мен.
– Успокой се. Не можеш да се спускаш по онази проклета решетка за цветя с тези обувки. – Той ме натисна към пейката в прозоречната ниша. – Седни и ми кажи точно какво не е наред.
Обърнах се удивено към него:
– Какво не е наред ли? Как можеш да питаш какво не е наред? Нищо не е наред! Току-що в известен смисъл се съгласих да се омъжа за Уорън Дойл тази вечер.
– В известен смисъл ли?
Открих, че говоря несвързано почти без да си поемам дъх:
– Майка му – Виола – тя ме принуди. Не можах да откажа. Всичко, което можах да направя, беше да забавя нещата. Казах им, че не искам нищо да се разгласява официално, докато въпросът не бъде уреден тук. Книжата и всичко останало. Не знам колко време си откупих с това. Може би ден-два? Но знаеш, че ще побеснеят; няма да...
– Добре, добре – каза Седрик, преплитайки пръсти с моите. – Всичко е наред. Още нищо не е уговорено. Не са те получили все още не. И не е нужно да протакаш два дни. Трябва да забавиш нещата само до утре сутринта.
Думите му рязко ме изтръгнаха от полуистеричното ми състояние:
– Какво искаш да кажеш?
– Никълъс Адълтън е готов – сигурно вече знаеш това, след като си говорила с него. Трудното беше да узаконим нещата, но намерих един магистрат, който ще ви ожени утре сутринта на церемония в тесен кръг. Повечето, знаейки, че си обвързана с Бляскавия двор, не биха го направили. Той не се интересува от това, стига да си осемнайсетгодишна и свободна гражданка на Осфрид. Ще подготвя всички книжа тази вечер, ще впиша плащането и на сутринта ще се ожените.
Бях слисана.
– На сутринта.
Той стисна ръцете ми:
– Да. Това ще създаде огромен смут... меко казано. Баща ми и чичо Чарлс. Семейство Дойл – особено ако са се вкопчили в онова неубедително обещание, което им даде. Но законът ще бъде на наша страна. Дори формалностите на Бляскавия двор ще са в наша полза. Независимо колко много се оплакват другите, няма да могат да направят нищо по въпроса.
Имах чувството, че „оплакване“ би било твърде меко казано.
– Ще имаш късмет, ако баща ти позволи да останеш и да прибереш някакви комисионни. Няма да има значение дали сумата е достатъчна за Уестхейвън.
– Остави ме аз да се тревожа за Уестхейвън – заяви Седрик твърдо. Сгуши се в мен; присъствието му беше стабилно и сигурно. – Всичко, което трябва да направиш, е да отидеш на сватбата си сутринта. Знам, че не е луксозният живот, който си представяше, но той ще бъде добър към теб. Ще бъдеш в безопасност.
– Не ми трябва лукс – отговорът ми прозвуча също така ожесточено като неговия. –Мога да бъда господарка на скромно домакинство. Мога да му бъда очарователна компаньонка, облягаща се на ръката му по време на светски събирания. Мога да му бъда приятелка. Мога да си лягам с него и...
Думите заседнаха в гърлото ми и не можах да довърша. Можех да правя с Никълъс Адълтън всичко друго, но не и последното. Може би някога – преди Седрик – щях да мога, но вече не. Дори не можех да го изрека.
Седрик ме обърна така, че застанах лице в лице с него, и леко повдигна блещукащата маска от лицето ми. Толкова трескаво бързах, когато си тръгвах от гала празненството, та не бях забелязала, че още съм с нея. Тя беше скрила сълзите, набъбващи в очите ми. Той ги избърса и обгърна лицето ми в длани, навеждайки се плътно, така че челата ни се докоснаха. Удовлетворението от победата му с Никълъс беше изчезнало. Сега беше останала единствено меланхолия – и копнеж, който можеше да си съперничи с моя.