Стигнахме до градината и наближавахме изхода, когато той спря отново. Изражение на слисване премина по лицето му и аз се обърнах към онова, което беше привлякло погледа му. Масленото ми платно с маковете.
– Това е... Макове на Питър Косингфорд. Видях я в Националната галерия. Освен... – Той млъкна, без да довърши, с изражение, изпълнено с объркване, докато попиваше с поглед платното и боите до него.
– Копие е. Моят опит за копие. Имам и други. Това е нещо, което правя за забавление.
– Рисувате копия на велики творби за забавление? – Със закъснение добави: – Милейди?
– Не, господин Торн. Това правите вие.
Усмивката на лицето му беше искрена и открих, че ми харесва повече от престорените.
– Е, напълно съм сигурен, че никога не бих могъл да копирам вас.
Бяхме стигнали предната порта и думите му ме накараха да спра рязко. Причината беше по-малко в значението им, отколкото в начина, по който ги беше казал. Тонът. Топлотата. Опитах се да измисля остроумен отговор, но обичайно бързият ми ум беше застинал.
– И ако няма да се обидите, че говоря открито... – добави той бързо.
– Бих била разочарована, ако не го направите.
– Просто... ами наистина съм малко разочарован, че вероятно няма да имам възможност да ви видя никога повече. – Навярно давайки си сметка, че това бе твърде откровено, той припряно се поклони: – Сбогом и късмет, милейди.
Един от пазачите пред портата му я отключи и аз го проследих как излиза, възхищавайки се от начина, по който кадифеното палто обгръщаше тялото му.
– Но определено ще ме видите отново – промърморих. – Само почакайте.
3.
Планът се оформяше в дъното на ума ми още откакто Ада със сълзи на очи бе подписала договора си. Имах шанс да надхитря лошите неща, застрашително надвиснали над мен. И както ме бе посъветвал баща ми, трябваше да действам бързо. Докато все повече и повече подробности се изясняваха, вълнението ми нарастваше и едва се сдържах да не го изкрещя към небесата.
Овладях се и излязох бързо – но спокойно – от градината и се върнах в салона, където Ада седеше с мрачно изражение. Промъкнах се покрай двама слуги, които мъкнеха шезлонга на баба ми, и се зарадвах, че Седрик не беше видял това. Изглеждаше, сякаш ни ограбват.
– Е, сигурно се вълнуваш – казах бодро на Ада. – Очаква те такъв вълнуващ шанс.
Тя подпря брадичка върху ръцете си:
– Щом казвате, милейди.
Седнах до нея, преструвайки се на удивена:
– Това е страхотна възможност за теб.
– Знам, знам – тя въздъхна. – Просто... просто... – Опитите ѝ да се владее се провалиха напълно и по бузите ѝ рукнаха сълзи. Подадох ѝ копринена кърпичка. – Не искам да отивам в непозната земя! Не искам да преплавам Морето на залеза! Не искам да се омъжвам!
– Тогава не отивай – казах. – Направи нещо друго, когато двете с баба заминем. Намери си друга работа.
Тя поклати глава:
– Подписах договора. А и какво мога да направя? Аз не съм като вас, милейди. Не мога просто да си тръгна. Не разполагам с нужните средства, а никои други аристократични семейства не наемат хора – поне не на това ниво. Проверих.
Да замина? Нима наистина мислеше, че аз бих могла? Ада гледаше на произхода и богатството ми, сякаш това беше власт, но в действителност една жена от неблагороден произход разполагаше с повече свобода от мен. Което навярно беше причината, поради която трябваше да стана такава.
Ти си графинята на Ротфорд. Жена с такова име не може да се движи сред безименните.
– Какво би направила тогава? Ако разполагаше със средствата?
– Ако не работех тук ли? – тя направи пауза и си избърса носа. – Щях да отида при семейството си в Хадауърт. Имам братовчеди там. Имат хубава кравеферма.
– Хадауърт е най-крайната северна точка – напомних ѝ. – Това пътуване също не е лесно.
– Няма океан! – възкликна тя. – Все още е в Осфрид. И там няма диваци.
– Би предпочела да работиш в кравеферма, вместо да се омъжиш за авантюрист от Адория? – Трябва да призная, че това се вписваше в плановете ми по-добре, отколкото бях очаквала. Но звучеше толкова комично, че не се сдържах и попитах: – Как изобщо в крайна сметка решиха да те изпратят в този Бляскав двор?
– Синът на лейди Брансън, Джон, посещава университета заедно с него – с мастър Седрик. Лорд Джон го чул да говори как му трябвали хубави момичета за някаква задача, която му възложил баща му. Лорд Джон знаел, че разпускате прислугата, и попитал майка си дали има момичета, нуждаещи се от място, където да отидат. Когато тя се обърна към мен... е, какво можех да направя?