– Приемам – каза Седрик. – Ще разработвам участъка ви като част от по-мащабно споразумение да платя таксата на Аделейд.
С усилие стиснах уста, за да не зяпна потресено. При дадените обстоятелства нямах намерение да демонстрирам нищо освен пълно единство между Седрик и мен. Щом останехме насаме, възнамерявах да му кажа точно колко ужасен бе този план. Джаспър изрази мислите ми вместо мен.
– Да не си си изгубил ума? Какво разбираш от експлоатиране на мини?
– Не повече, отколкото по-голямата част от авантюристите, потеглили да набележат участъци. Сигурен съм, че мога да се науча – каза Седрик.
Уорън кимна:
– Абсолютно. Ще ви помогнем да започнете. Промиването на златоносен пясък е най-основният вид добив на злато, а оттам може да се прехвърлите на други техники.
– Има едно условие – добави Седрик. Отново хвана ръката ми. – Аделейд също идва.
– Първо – озъби се Виола, – не сте в положение да поставяте условия. Второ, нямате право да се ожените за нея, докато не бъдат изпълнени финансовите подробности. Освен ако не планирате да уредите някой греховен брак.
Седрик поклати глава:
– Разбира се, че не. Но предвид всички слухове и клевети, които ще се разнесат из Кейп Триумф, мисля, че за нея би било най-добре да бъде отведена оттук – някъде далече.
Очите ни се срещнаха за миг и така, както ни бе присъщо, разбрах истинските му мотиви. Ако ме отведеше от Кейп Триумф, щях да съм допълнително защитена, в случай че Виола решеше да предприеме някакво отмъщение и да разкрие истинската ми самоличност. В пустошта щеше да е много по-лесно да избегна преследвачите, ламтящи за награда, отколкото в града.
– Ще му помагам да разработва участъка – казах. – Чела съм как се промива златоносен пясък – това е нещо, с което бих могла да се справя.
– Ако живееш с него на територията на златоносния участък, това само ще възбуди още слухове независимо от добродетелните ти принципи – каза ми Уорън. – Но има много пътуващи семейства с деца и съм сигурен, че много от тях биха оценили гувернантка с твоето образование. Може да успеем да те настаним в някое семейство – макар че може да се наложи да вършиш къщна работа. А условията ще са сурови.
– Сигурна съм, че къщната работа няма да бъде проблем предвид скромния ѝ произход – подхвърли заядливо Виола.
– Не се страхувам от усърдна работа – казах решително.
Джаспър ме измери с поглед:
– Толкова наивна си, колкото е и синът ми. Независимо колко тежка смяташ, че е била работата ти като камериерка на аристократична дама, това е нищо в сравнение с онова, пред което ще се изправиш в пограничните райони.
– Ще направя каквото е нужно.
Уорън сключи ръце със светнало лице:
– Е, тогава въпросът е уреден. Тръгваме след седмица и ще направя нужните приготовления.
Въпреки онова, което бях заявила, всичко това все още ме смущаваше. Не можеше да се каже точно, че беше прекалено хубаво, за да е вярно – но почти. Трябваше да поговоря със Седрик по-подробно, при положение че изобщо допуснеха отново да останем насаме. Струваше ми се, че Джаспър не е взел окончателно решение за тази сделка. Не вярваше истински, че можем да се справим с живота на границата с цивилизацията. Подозирах също и че не искаше да получим щастлив завършек след всички проблеми, които му бяхме причинили. От друга страна, представянето на това в привидно почтени краски – позволено от мъж с репутацията на Уорън, който ме беше ухажвал – можеше да спаси реномето му и да гарантира, че няма да има бъдещи неприятни последици за бизнеса.
– Благодаря – казах на Уорън. – Всичко това е много мило от ваша страна.
По лицето му премина печално изражение:
– За мен е удоволствие да...
– Тук са! Дойдоха! Не го разбирам, но те са тук. – Мира беше задъхана, очите ѝ – широко разтворени.
– Кои? – попита Джаспър. Мисля, че очакваше тълпа разгневени кандидати за женитба.
– Другите момичета! Другият кораб. – Мира се обърна към мен: – Аделейд! Тамзин е жива!
20.
Втурнах се навън с другите: всички едва не се препъвахме една в друга, докато се опитвахме да излезем през вратата едновременно. Във фоайето открихме истински хаос. В помещението се беше смесила група от поне двайсет души, а нашите момичета тичаха надолу по стълбите, вливаха се в тълпата и допълваха безпорядъка. Шумът от дузина разговори изпълваше въздуха и в по-голямата си част достигаше до нас като неразбираемо жужене. Взрях се наоколо за момент, неспособна да осмисля всичко, а после я зърнах в отсрещния край на стаята: буйна светла, златисточервена коса.