– Осъзнаваш, че съм един от късметлиите – каза ми той един ден. – Всъщност на територията на участъка, който ми определиха, има нещо като колиба. Някакъв златотърсач я построил, а после решил, че не му харесва да е в пустошта. Чувам, че е занемарена, така че ще трябва да купя някои неща да я стегна. Но повечето миньори живеят в палатки и навеси.
Бяхме в избата, където бях завършила картината. Връзката ни може и да беше явна, но привличахме твърде много любопитни погледи и се смущавахме да разговаряме пред хора.
– Като си помисля, че за пръв път се срещнахме в онзи салон – казах замислено. – А сега тази колиба е върхът на лукса.
– Не. Чувам, че семейство Маршъл има дървена хижа. Изобщо няма да искаш да излизаш от онзи палат, за да идваш да ме виждаш.
– Ще те виждам възможно най-често – настоях. –Макар че госпожа Маршъл ми каза, че е най-добре да не се случва нищо „непристойно“.
Той се облегна назад с ръце в джобовете на една ракла с железни панти.
– Е, не е нужно да се тревожи за мен. Ще покажа най-доброто си поведение.
Пристъпих към него и обвих ръце около врата му:
– Кой е казал, че ти ще си онзи, за когото трябва да се тревожи?
Сгуших се в него не за истинска целувка, а само за да допра едва доловимо устни до неговите. Забавих се за няколко хипнотизиращи мига, сдържайки се въпреки очевидното му желание за нещо повече. Когато се отдръпнах, ръцете му сграбчиха талията ми, пръстите му се присвиха, впивайки се в мен.
– Вероятно би трябвало да тръгвам – казах бодро. – Имам неща за вършене.
– Бих могъл да ти подхвърля няколко предложения.
– Важни заселнически неща за вършене – поправих се. Прокарах бавно пръсти отстрани по врата му. – Съжалявам, ако съм те подвела.
– Не съжаляваш. Водиш ме за носа от деня, в който те срещнах, а аз покорно те следвам. Един ден... един ден ще те хвана. И тогава...
Устата му намери моята и аз се увих около него. Исках нещо повече от целувки, нещо повече от прегръдки. Исках да премахна цялото пространство между нас, докато станеше невъзможно да се разбере къде свършвах аз и къде започваше той. Когато най-сетне се откъснахме един от друг, едва можех да стоя и се запитах кой кого водеше всъщност.
– И тогава... – повторих с въздишка като ехо. – И тогава...
Наистина имах други неща за вършене и когато се разделихме, си напомних, че със Седрик ще разполагаме с повече време, докато пътуваме към Хадисън, отколкото общо бяхме имали досега.
Както беше предложил Седрик, Айана бе тази, която ме заведе в града да пазаруваме. Бях прекарала малко време с баланкуанката и все още бях запленена от нея. Слязох по главното стълбище на Уистерия Холоу и с изненада видях Мира да чака с нея до вратата.
– Какво става? – попитах. Не че не се радвах да видя Мира там. Макар да не беше най-заетото от момичетата на Бляскавия двор, все пак беше въвлечена в рутината на всичко случващо се, докато аз просто чаках.
Мира изглеждаше далеч по-щастлива, отколкото преди което и да било празненство досега.
– Кой знае кога ще те видим отново, щом заминеш? Искахме да дойдем и да прекараме повече време с нашата Аделейд.
– „Ние“ ли?
– Тамзин сигурно ще слезе всеки момент. Довършваше писмо.
– Значи още ги изпраща? – попитах. Тамзин постоянно беше в мислите ми от бурята насам, но бях забравила колко обсебена беше от писането на писма.
– Донесе цял вързоп от тях от Грашонд. Предполагам, че все още ги е пишела там. И я чух да разпитва за куриерски услуги до Осфрид.
Точно тогава Тамзин слезе по стълбите, сияеща в рокля от наситено смарагдова тафта, която разголваше раменете ѝ.
– Нали знаеш, че ще купуваме провизии за оцеляване в пустошта? – попитах. – Плановете не включват официален обяд.
Тамзин повдигна брадичка:
– Няма значение къде отиваме. Не искам да изглеждам по никакъв друг начин освен съвършена – човек никога не знае кой ще го гледа. Освен това после имам ангажимент за вечеря. Майката на Уорън ме покани.
– Е, сигурна съм, че това ще бъде много интересно – казах с възможно най-неутралния тон, който съумях да докарам. Тамзин моментално бе насочила вниманието си към него и засега изглеждаше, че той отвръща на интереса ѝ.
Айана не каза почти нищо, докато една карета ни отвеждаше в сърцето на Кейп Триумф. Крачеше спокойно из улиците, облечена в панталони и дълга туника, без да я е грижа кой ѝ отправяше любопитни погледи. Трудно бе да се каже дали облеклото или етническата ѝ принадлежност бяха това, което привличаше внимание. Но не мисля, че изпъкваше чак толкова в многообразието от култури на Кейп Триумф. Тамзин със сигурност също се открояваше, но онези, които я оглеждаха, не казваха нищо нелюбезно. Мисля, че видът на свирепата Айана до нея ги възпираше.