– Все още имаш най-важния си съюзник – каза той, макар да се намръщи, когато видя в кого се бях загледала. – Грант Елиът ми се струваше достатъчно свестен на кораба, но се оказва, че се е присъединил към групата на Уорън от ловци на еретици.
– Ловци на еретици ли?
– Да, група от тях обещава да „поддържа реда“, докато Уорън го няма, и да открие участвалите в Звездното пришествие аланзанци, които избягаха от затвора. Грант е сред тях.
– Е, тогава съжалявам, че му казах с какво ще се занимавам. – Докоснах широкополата шапка на главата си. – Може би трябва да се опитам да върна това.
– Недей – каза Седрик. – Отива ти.
Искаше ми се и аз да можех да яздя, но оскъдните ни общи средства не стигаха за втори кон. Пък и ездитните ми умения щяха да породят подозрения. Вместо това щях да пътувам в каруцата на семейство Маршъл – нещо, което звучеше по-луксозно, отколкото беше в действителност. Беше просто съоръжение от груби дъски, претъпкано с различни провизии, около които ние с децата щяхме да сме принудени да се сместим. Нямаше чергило и се надявах, че никъде нямаше да ни застигне дъжд.
Най-после Уорън призова за вниманието на всички:
– Време е – провикна се той, гласът му отекна звънко над тълпата. – Време е да посрещнем съдбата си!
Заселниците и изпращачите нададоха еднакво силни ликуващи възгласи и дори аз неволно бях въвлечена в духа на приключението. Прегърнах Тамзин и Мира за довиждане, а после се покатерих отзад в каруцата. Пазех полата панталон за времето, когато пристигнехме в Хадисън. За пътуването бях облякла басмена рокля: това беше възможно най-простата дреха, която можеше да се намери. Никаква долна риза, никаква фуста – само проста подплата отдолу. Ако не беше флоралната щампа, можеше да мине за някоя от роклите от Грашонд.
Мястото ми в каруцата бе сбутано и тясно, между два овързани сандъка. Дъските, на които трябваше да седя, бяха мръсни и протрити, а единственият резултат от опита ми да ги почистя бяха забилите се в дланите ми трески. Само пет минути след началото на пътуването установих, че няма нищо, което да омекотява друсането и подскачането на каруцата по пътя.
Облегнах се на едната страна на каруцата, мислейки си за онова, което в семейния ми дом в Осфро винаги бяхме наричали „розовия салон“. Килимчета с изящни шарки, покриващи всеки сантиметър от пода. Покрит с кадифе тапет. Уникални картини. Вази, внесени от земите Ксин далече на изток. Столове и софи с толкова дебела тапицерия, че можеше да потънеш в тях. И разбира се, рояк слуги педантично почистваха всичко всеки ден.
– Какво има? – попита едно от момичетата Маршъл. Казваше се Сара.
Хвърлих поглед към Седрик, който яздеше онази нелепа кобила:
– Нищо. Просто си мислех, че изминах доста път.
След по-малко от час вече бяхме извън пределите на града и подминахме форта и зле обучените му войници. Няколко часа след това вече бяхме подминали всички малки отдалечени поселища на Кейп Триумф. Бях смятала, че пустошта е превзела градчето, но грешах. Далечните предели на колонията Денъм имаха вид, сякаш в тях никога не беше стъпвал човешки крак. Извисяващите се дървета, които стояха като стражи в Кейп Триумф, сега съставляваха истинска армия редом едно до друго, на моменти правейки грубия път труднопроходим. Беше смайващо. Спиращо дъха. Ужасяващо. Истинският Нов свят.
Пламенното ми въодушевление не продължи дълго. Когато обявиха, че спираме за нощта, краката ми почти се подгъваха под тялото, щом излязох от каруцата. От постоянното тръскане и тясното пространство мускулите ми се бяха присвили от спазми, предизвикващи тъпа болка, която бих очаквала само след петчасово тичане нагоре по планински склон. Вечерята се състоеше от сухари и пастърма, малко по-добре от корабната дажба. Накладоха огньове, за да се стоплим и да кипнем вода, а мен изпратиха да събера нападали клони за подпалки. Изглежда, събрах най-вече трески.
Подобно на повечето по-млади мъже в групата, Седрик беше постоянно зает с различни задачи, така че, след като ми хвърли бърза усмивка по време на вечерята, изчезна за остатъка от вечерта. Когато дойде време за лягане, господин и госпожа Маршъл си легнаха да спят в каруцата, докато децата и аз си приготвихме легла от одеяла на тревата. Земята под мен беше твърда и неравна. Одеялото не можеше да ме стопли, когато нощният мраз се усили, затова бях добавила и дългото си кожено палто. Все още ми беше студено. И бях съвсем сигурна, че всеки комар в колонията ме беше намерил.