Мятах се и се въртях: чувството за безсилие ме държеше будна почти толкова, колкото и суровите условия. Открих, че отново си мисля за голямата си градска къща в Осфро. Този път бях обсебена от спомени за леглото си. Дюшек, достатъчно голям да побере петима души. Копринени чаршафи, ароматизирани с лавандула. Колкото си искам одеяла в студена нощ.
Не осъзнах веднага, че плача. Когато се усетих, бързо станах, преди някое от спящите близо до мен деца да се събуди и да забележи. Загръщайки се с тънкото одеяло, забързано се отдалечих от каруцата, промъквайки се през групи от други спящи заселници. Неколцина още седяха край огньовете, играеха на зарове и си разказваха истории, но не ми обърнаха особено внимание. Отдалечих се колкото посмях до периферията на лагера – достатъчно, за да се усамотя, без да изляза в дивата неизвестност.
Там седнах нещастно и зарових лице в ръцете си, опитвайки се да удържа хлиповете си възможно най-тихи. Не можех да понеса мисълта Уорън да научи за слабостта ми. В ума ми се появи ужасният образ как свежда поглед към мен с пресилено мило изражение и казва съчувствено: „Можеше да бъдеш моя съпруга. Можеше да пътуваш в тапицираната карета с възглавничките и да спиш в палатката ми“. По-рано бях видяла един от хората му да завлича в нея дюшек.
Една ръка докосна рамото ми и аз скочих на крака. Там стоеше Седрик, по удивеното му лице играеха сенки. Беше зает със собствени задължения и не го бях виждала цяла вечер.
– Това си ти. Не исках да те плаша.
Ожесточено си избърсах лицето.
– Какво правиш тук?
– Отбих се до каруцата на семейство Маршъл с надеждата да те отмъкна, за да разменим някоя дума набързо. Когато не те видях там, започнах да търся наоколо. – Посегна към лицето ми, но аз се дръпнах назад. – Какво има?
– Нищо.
– Аделейд, говоря сериозно. Какво има?
Вдигнах отривисто ръце с разперени длани:
– Избери си нещо, Седрик! Използвах полата си за салфетка тази вечер на вечеря. Няма бани. Постоянно гълтам ситни мушици. И миризмата! Ясно ми е, че къпането ще е ограничено по време на това пътуване, но никой от тях ли не се е изкъпал, преди да тръгнем? Мина само един ден.
– Знаеше, че няма да е лесно – каза той тихо. – Съжаляваш ли? Съжаляваш ли за...
– Нас? – довърших. – Не. Нито дори за миг. А това води до най-лошата част от всичко: факта, че се мразя, задето се чувствам така. Омразно ми е да се слушам как хленча. Омразно ми е, че съм твърде слаба, за да поставя любовта ни над тези условия.
– Никой не е казал, че трябва да обикнеш това място.
– Ти го казваш. Видях лицето ти в мига, щом напълно излязохме от поселищата на Кейп Триумф. За теб това е нещо като духовно преживяване.
Той вдигна ръце. На сиянието от разпръснатите огньове видях мръсотия и порязвания. Лицето му също бе мръсно.
– Това не е толкова духовно. Нито пък онзи тип, който все повтаря, че лицето ми е твърде красиво и иска да ми счупи носа. И няма да повярваш колко съм натъртен и как ме боли, след като съм бил върху онзи кон цял ден.
– О, мога да го повярвам. Но ти няма да позволиш това да те засегне. Не си толкова слаб.
Той ме притегли към себе си и този път не се възпротивих.
– Не си слаба. Но за пръв път в живота си не си добра във всичко. В Осфро светът се въртеше около теб и ти казваше, че не можеш да сбъркаш. В Блу Спринг въпреки някои дребни спънки пак беше най-добрата във всичките си учебни занимания. А в Кейп Триумф беше звездата на Бляскавия двор. Тук си...
– Жалка? Безполезна?
– Приспособяваща се. Това е първият ден и е стряскащо. Ще свикнеш в течение на пътуването, а щом се озовеш в Хадисън с покрив над главата, ще си помислиш, че си се озовала отново в някой осфридиански палат.
Оставих тези думи да попият в съзнанието ми:
– Като говорим за покриви – какво ще стане, ако тук завали?
– Да се тревожим за нещата едно по едно.
Усмихна се по онзи свой омагьосващ начин, с онова излъчване, което казваше, че може да се погрижи за всичко. Но дали този път можеше?
– Уморена съм, Седрик. Толкова, толкова уморена. Беше дълъг ден, но не мога да заспя. Земята е ужасна. И ми е студено. Как може да е толкова студено? Пролет е.
Той хвана ръката ми и ме дръпна долу.
– Не мога да направя нищо за твърдата земя, но мога да те опазя от студа.
Той имаше собствено тънко одеяло и постла на земята двете ни одеяла. Легна, накара ме да направя същото и се сгушихме един в друг, като всеки се опитваше да загърне другия в палтото си. Земята все още беше неравна, но с тялото му, притиснато до моето, и звука от биенето на сърцето му в ухото ми, не възразявах чак толкова.