– Не можем да останем така – казах. – Ще загазим, ако ни хванат.
– Ще се върнем преди разсъмване.
– Как ще разберем?
– Аз ще разбера.
Почувствах как топлината ме обгръща, а в тялото ми се просмукват първите наченки на сънливост.
– Готова съм да направя всичко за нас – изрекох през една прозявка. – Надявам се, че го знаеш.
– Никога не съм се съмнявал в това. – Той ме целуна по темето.
– Можеш да ме целунеш по-хубаво, ако искаш.
– Наистина искам, но трябва да поспиш. Може би утре вечерта, когато си по-отпочинала.
Преборих се с нова прозявка:
– Някои неща не се променят. Толкова си самонадеян, Седрик Торн. Сигурен, че утре просто отново ще спя до теб. Още не сме женени. Не съм дала никакви обети да легна с теб под луната.
Той отново ме целуна по темето. Разтопих се в сигурността и закрилата, излъчвани от него, и почувствах как из тялото ми се разнася изгарящо чувство на истинско щастие. След няколко минути попитах:
– Седрик?
Дишането му беше станало равномерно и се зачудих дали беше заспал. После той се обади:
– Да?
– Миришеш хубаво. Ти си единственото нещо тук, което ухае хубаво. От какво е – тази сутрин ли си сложи ветивер, или го донесе с теб?
– Донесох си го.
Промъкнах се по-близо до него:
– Слава на Урос.
Както бе обещал, Седрик се събуди точно преди изгрев-слънце, за да може всеки от нас да се върне на съответното си място, преди да забележат, че ни няма. Тялото още ме наболяваше, но фактът, че се събуждам до Седрик, ме накара да не обръщам чак такова внимание на болката.
– Това някакъв аланзански ритуал ли е? – прошепнах, преди да се разделим. – В синхрон със слънцето ли си?
– Това е нещо, което правя още от детството си. Винаги съм имал неспокоен сън. –Примижа към небето на изток и вдигна ръка за поздрав. – Но може би е някаква дарба, която дори не съм знаел, че имам, направо от самата Аланзиел. – Виждайки как златната зора играе по чертите на Седрик и хвърля огнен оттенък в косата му, никак не ми бе трудно да повярвам, че се ползва с благоволението на покровителката на страстната любов.
Когато се върнах при каруцата на семейство Маршъл, се чувствах по-добре, отколкото предишната нощ. Както изливането на чувствата, така и фактът, че си бях починала, ми даваха нов поглед към нещата. Седрик се беше оказал прав. Нямаше спор, че тези условия бяха сурови. Всеки би срещнал затруднения. Но всъщност никога в живота си не се бях чувствала толкова извън свои води – което определено значеше нещо, след като приех чужда самоличност. Трябваше да бъда търпелива към себе си, докато се справя с това.
И успявах в последвалите дни. Все още не харесвах храната или спането на земята. Но поне не валеше. Със Седрик продължихме да прекарваме нощите си заедно в периферията на лагера и когато керванът възприе известна рутина, той беше повече време с мен през деня. Понеже групата бе толкова голяма, се придвижвахме доста бавно. Двамата можехме да вървим заедно, водейки кобилата, и с лекота да сме в крак с останалите. Грубият терен и все по-големите възвишения правеха придвижването уморително, но постепенно заякнах.
– Грант Елиът имаше право за слънцето – казах един ден на Седрик. Пътуването ни продължаваше вече от няколко дни. Бяхме направили почивка за обяд и седяхме сами в сянката.
– Какво каза той?
– Че е жестоко. – Вдигнах ръце да ги огледам. – Виж колко са загорели вече. Дори не мога да си представя как ли изглежда лицето ми.
– Прекрасно както винаги – каза Седрик. Разкъса парче пастърма и ми подаде половината.
– Дори не погледна.
– Не ми е и нужно. – Но все пак вдигна очи и огледа лицето ми. – Май ти излизат няколко лунички. Сладки са.
– Не казвай това на Тамзин – тя вечно се опитва да скрие своите. А баба ми щеше да припадне, ако можеше да ме види. – В началото бях говорила закачливо, но сърцето ми се сви, когато се сетих за баба. – Знаеш ли, когато разбрах, че ме търси, първо се разтревожих заради очевидните неприятности, които можех да си навлека. Но това, което истински ме тревожи сега в случилото се, е знанието, че тя все още търси. Не знае какво е станало с мен, но все още ме търси. Не се е отказала.
– Разбира се, че не е. Това не е присъщо на рода Уитмор. Ъъ, искам да кажа, на семейство Бейли. Поне предполагам, че на рода Бейли не им е в кръвта да се предават.
Помислих си за бившата си камериерка:
– Ами, Ада в известен смисъл се предаде... или пък дали наистина беше така? Ако е в кравефермата, в която искаше да отиде, предполагам, че всичко е станало според желанията ѝ.