Седрик обгърна рамото ми с ръка и ме остави да се облегна на него:
– Щом се оженим и всичко е сигурно, можеш да изпратиш вест на баба си. Да ѝ съобщиш, че си добре.
Светлината на следобедното слънце блестеше надолу към нас през клоните на големия клен зад гърбовете ни. Ако не ми беше толкова мъчно за баба, можех да мисля за тази обстановка като за идилична.
– Просто се надявам, че може да ми прости за...
– Ето къде сте вие двамата – изръмжа груб глас. Двамата вдигнахме поглед и видяхме Елайъс Картър, главният помощник на Уорън в Хадисън, да крачи отривисто към нас. – Групата си събира багажа и е почти готова да потегли отново. Трябваше да се сетя, че ще намеря вас двамата тук да вършите неморални неща.
– Например да обядваме ли? – попитах.
Елайъс ме фиксира с лукав поглед. По време на това пътуване много пъти беше давал ясно да се разбере, че не ни одобрява.
– Не се дръжте нагло с мен, госпожице Бейли. Не проумявам как губернаторът намери във великодушното си сърце сили, за да ви прости и да ви предложи този шанс. Аз нямаше да го сторя. Но пък той е велик човек. Аз не съм.
– Това определено е вярно – каза Седрик с напълно сериозно изражение.
Челото на Елайъс се набразди, когато явно осъзна, че неволно бе обидил сам себе си. Преди да успее да реагира, чухме как от посоката на главния лагер долетя писък. Без да погледне назад към нас, Елайъс хукна в посоката му. Последвахме го плътно.
Първото, което видях, беше, че групата не е била „почти готова да потегли отново“, както ни бе казал Елайъс. Навсякъде наоколо имаше признаци, че другите също тъкмо са обядвали. Сега обаче никой не се хранеше. Всички бяха на крака. Някои хора, особено онези с деца, се бяха втурнали към задния край на лагера с малките. Други – най-вече мъже – бавно се промъкваха към предния край. Досега не си бях дала сметка колко много оръжия имаше в този керван. Пушките и ножовете изобилстваха.
– Какво става? – попитах една жена.
– Икори – каза тя. – По-добре се скрийте при нас.
Със Седрик се спогледахме невярващо.
– В Денъм не са нахлували икори от почти две години – каза той. Изпъна ръка да ме спре, когато понечих да тръгна напред. – Не е нужно да се криеш, но вероятно не бива да се втурваме насред това, докато не разберем какво става.
– Просто искам да видя.
Седрик неохотно пое през тълпата с мен. Не беше човек, който би се опитал да ми казва какво мога или не мога да правя. Имах обаче чувството, че ако се появеше някакъв признак за опасност, щеше да ме метне през рамо и да ме отнесе, докато ритах и пищях.
Спряхме близо до края на една група от бъдещи златотърсачи, всичките – със свалени пушки. Това ни осигуряваше добра видимост надолу по прашната пътека през гората. Там Уорън и няколко други въоръжени мъже стояха пред двама конници, които отговаряха на всяко описание на икорите, което бях чела или чувала. Е, с изключение на онази част, че са кръвожадни демони.
Ако не се броят облеклото и косите им, тези двамата ми изглеждаха доста човешки на вид. Единият беше по-възрастен мъж, навярно в края на петдесетте, с рунтава червена брада и туника от зелен кариран плат. Беше едър като бик и въпреки възрастта му нещо ми подсказваше, че може да се защити срещу някой по-млад в схватка. Може би срещу дузина по-млади мъже. Ездачът до него не изглеждаше много по-възрастен от Седрик. Върху голата му, мускулеста гръд бяха изрисувани със синя боя от сърпица различни фигури. Вълнено наметало на същите зелени карета бе преметнато на едното му рамо и закопчано с месингова игла. Бялоруса коса, спускаща се свободно до раменете му, контрастираше с кожата. Изглежда, че точно върху него Уорън бе съсредоточил вниманието си, докато говореше.
– И ви казах, нямате работа тук. Икорите не са добре дошли на земите на Денъм – или в които и да било цивилизовани осфридиански земи. Върнете се в териториите, които ви бяха отстъпени.
– С радост бих сторил това – отвърна русият мъж, – стига вашите хора да спрат да влизат незаконно в земите ни. – В начина, по който говореше, имаше две отличителни неща. Едното бе, че беше забележително спокоен предвид всички насочени към него пушки. Второ, осфридианският му беше почти съвършен.
– Никой не иска земите ви – каза Уорън, което ми се стори леко неточно предвид всичко, което Осфрид и другите страни отвъд морето бяха взели. – Всъщност чух слухове, че вашите хора нахлували в земите ни на север. Ако това е вярно, ще се сдобиете с истински посетители в земите си в лицето на нашите войници. Малко по-сериозно, отколкото тези измислици, за които не спирате да дърдорите.