На един хълм в далечината се виждаше доста голяма къща, почти толкова хубава, колкото Уистерия Холоу.
– Това е къщата на губернатора – каза Уорън, като се приближи, яхнал белия си кон. Слезе без усилие. – Където ще се настаня аз.
Думите увиснаха между нас за момент и за миг погледнах със завист към хубавата къща.
– Тамзин ще е доволна – казах накрая.
Той ми отправи малка усмивка:
– Надявам се.
В Уайт Рок последва нов хаос. Това беше отправната точка за всички заселници. На някои вече им бяха определени участъци за търсене на злато и парцели за заселване. Оглеждаха карти и чертежи, опитвайки се да открият къде се намират земите им и колко време ще им отнеме да стигнат до тях. Други заселници бяха дошли тук на сляпо, водени от мечта. Те или се обръщаха към агентите на Уорън с искания за купуване или вземане под аренда на земя, или пък търсеха работа сред онези, които си бяха стъпили по-здраво на краката. Виждайки нови хора, жителите на Уайт Рок нямаха търпение да дойдат и да продадат стоките си.
– Довечера отивам в участъка си – каза ми Седрик по-късно. Беше разглеждал задълбочено една карта заедно с още няколко мъже. – Нашите са близо един до друг и ще отидем заедно.
– Иска ми се да можех и аз да отида – казах.
– Видях къде живеят семейство Маршъл. Намира се само на два часа път с кон.
– Нормален кон или Лизи? – попитах.
– Лизи ще се справи прекрасно. Нека огледам участъка, а после ще те заведа. – Виждайки разочарованието ми, той докосна лицето ми и ме притегли към себе си. – Ще отсъствам само ден-два.
– Знам. Просто никак не ми се иска да се разделям отново с теб след всичко случило се.
– По-весело, не се разделяте задълго, влюбени гълъбчета – каза госпожа Маршъл, приближавайки се с едри крачки до нас. – А той е прав – относително наблизо сме. Ще стигнеш там съвсем скоро, макар че може и да не искаш, след като си седяла при нас. Един неразработен участък няма да изглежда и наполовина толкова удобен, колкото един добре уреден заселнически дом.
Господин Маршъл беше ходил до Хадисън много пъти, за да надзирава строежа на къща, преди да доведе съпругата и децата си. Исках да бъда със Седрик, но една тайна част от мен жадуваше да спи под истински покрив в истинско легло – особено след като от небето най-сетне заплашваше да рукне дъжд. Освен това се чудех какви бяха шансовете да се изкъпя. Под ноктите ми имаше толкова много мръсотия, че бялото вече не се виждаше.
Седрик и аз се разделихме с целувка и го гледах толкова дълго, колкото можах, докато се отдалечавах, седнала в каруцата на семейство Маршъл. Безразборно построеното градче се смаляваше все повече и повече и зърнах за последно Седрик, вдигнал ръка към мен, преди всичко да се изгуби в сенките на здрача. Когато стигнахме заселническата къща, вече съвсем беше паднала нощ. Едва различих къщата – хижа, построена от кръстосани дървени трупи. Отвън не изглеждаше много голяма.
Както се оказа, отвътре също не беше особено голяма. Имахме просторно общо помещение, предназначено да се използва за кажи-речи всичко, свързано с домакинството: готвене, хранене, шиене, развлечения и така нататък. Една миниатюрна спалня отстрани беше запазена за господин и госпожа Маршъл. Горе, в едно таванско помещение, с преграда бяха отделени две спални – една за момичетата и една за момчетата. Щях да деля голямо легло с трите момичета. Надявах се никое от тях да не рита насън.
Прекарахме остатъка от вечерта, като мъкнехме вътре запасите, преди да завали. Закътаното местоположение на Кейп Триумф го защитаваше от бури, но понякога те можеха да проникнат до Хадисън и да са ожесточени. По-голямата част от пътуването дотук беше въпрос на издръжливост и това бе първият ми досег с тежкия труд. Господин Маршъл и две от момчетата помогнаха да приберем добитъка в обора. Приключихме точно навреме и госпожа Маршъл ни сготви за вечеря просо и сушено месо в едно глинено гърне над огнището. Седнахме на една дълга пейка до масата, за да се храним. Не беше удобно, особено при моите болки в мускулите, но ни спаси от седенето на пръстения под.
– Няма да остане вечно така – каза госпожа Маршъл, като посочи надолу. – Не сме диваци. Скоро ще намерим слама да го покрием.
Когато дойде време за сън, измъкнах от леглото един паяк и изпитах надежда, че няма повече. Духнахме свещите и слушахме как дъждът тропа по покрива, докато лежахме сгушени заедно в голямото легло. Оказа се равномерен, бавен порой, а не яростна буря. Покривът не протече, така че поне това беше добре.