Не се колебай сега, казах си. Няколко пъти вдишах и издишах дълбоко, насилвайки се да запазя спокойствие. Баба може да се справи с всичко, което се случи. А когато скандалът утихне, ще живее с лейди Брансън и дъщеря ѝ. Ще бъде много по-щастлива там, отколкото под строгия надзор на лейди Дороти.
Дори и да бяхме разделени, все още имаше шанс баба да прекрачи прага ми в някой далечен ден. Но о, как само щеше да се тревожи за мен. Надявах се, че ако – не, когато – се срещнехме отново, тя щеше да разбере защо бе трябвало да направя това. Не можех да се омъжа и да заживея луксозен и разточителен живот, ако това означаваше да се откажа от душата си.
След вечеря се оплаках от главоболие и се оттеглих в стаята си. Това беше кажи-речи единствената причина за усамотение, която можех да имам, и дори то не беше лесно. Веднага след като пропъдих преданите си до раболепие прислужнички, съблякох изящната копринена рокля, която бях носила на вечеря, и си сложих по-семплата ленена рокля на Ада – което ми причини известно затруднение. Обикновено имах камериерки, които ми помагаха да обличам и събличам дрехите си, и не бях свикнала да се справям с копчетата без допълнителна помощ. Роклята на Ада беше тъмносиня на цвят, без украса. Дългата бяла риза, която облякох под нея, беше също толкова семпла. Дотогава никога не бях забелязвала истински колко невзрачно всъщност беше облеклото на дамите ми. И все пак то щеше да ми помогне да се прикрия, както и сивото наметало с качулка, което облякох отгоре. Прибрах останалите ѝ дрехи в малка торба с връзки, а после забързах надолу по тясно, предназначено за слугите, стълбище, което рядко се използваше по това време на вечерта. След като се уверих, че наоколо няма никого, се измъкнах през една задна врата.
Така се озовах във вътрешния двор до конюшните ни, които сега бяха затъмнени от сенките на здрача. Тук се суетяха слуги, приключващи работата си за вечерта, и никой не ме забеляза, когато се сгуших в тъмнината. Това беше най-опасната част от рискованото ми начинание – частта, в която всичко можеше да се разпадне, ако някой ме огледаше хубаво. Трябваше да прекося вътрешния двор към задните порти на конюшнята. Пролетното време бе захладняло значително и не бях единствената с качулка. Само се молех никой да не погледне към лицето ми, докато вървях.
Конярчето, което пазеше задната порта, беше заето да дялка: вниманието му беше насочено към онези, които се опитваха да влязат, а не към излизащите. И да ме забеляза, видя само гърба на една от прислужничките, които сновяха наоколо, заети с домакински задължения. Щом излязох от оградения двор, забързах покрай ъгъла на дома ни нататък към входа на предната ни улица. Движението по нея беше по-бавно, отколкото по-рано през деня, но още имаше коне и излезли за вечерта пешеходци, чиито стъпки тропаха по калдъръмената улица. Повечето не ме удостоиха с внимание. Бях прислужница на дама, а не дама.
На един ъгъл стоеше странстващ свещеник на Урос и проповядваше срещу аланзанските еретици. Посочи обвинително към мен, пръстът му се заби право в лицето ми.
– Не си склонна да почиташ слънцето и луната, нали, момиче?
В очите му имаше фанатичен, трескав блясък и бях толкова удивена, че замръзнах пред него.
– Хей, ти! Не мърдай оттам!
Ахнах, когато двама градски стражи се зададоха тичешком към мен. Едва бях прекосила улицата срещу дома си! Как така вече бяха разбрали и ме гонеха?
Но целта им не бях аз. Сграбчиха свещеника: единият удържаше мятащия се мъж, докато другият завърза китките му.
– Как смеете да докосвате един от избраниците на Урос! – ревна свещеникът.
Единият от стражите изсумтя:
– Ти не си истински последовател на Урос. Да видим колко ще е силна вярата ти след няколко нощи в затвора. – Той повлече пищящия свещеник, а другият страж се обърна към мен. Побързах да наведа очи, преструвайки се на свенлива, за да не види лицето ми.
– Добре ли сте, госпожице? Той нарани ли ви?
– Добре съм. Благодаря. Сър.
Той поклати отвратено глава:
– Не знам накъде върви светът, когато по улиците крачат еретици. Най-добре да се върнете в къщата на господаря си, преди да се стъмни.
Наведох глава и бързо се отдалечих. В последно време религиозната атмосфера в Осфрид беше опасна. Тези фанатични скитащи свещеници може и да твърдяха, че почитат единствения бог Урос, но ритуалите им оспорваха общоприетата църква почти толкова, колкото и аланзанците и техните паднали ангели. Ортодоксалните свещеници и служители вече не проявяваха същата търпимост както едно време и беше нужно много малко, за да те превърне в заподозрян.