Лежейки там в тъмното, си спомних, че съм графиня по кръв, благородница от Осфрид. Безпокойството, което бях изпитвала в първия ден на пътуването си към Хадисън, се надигна в мен и се опитах да мисля за думите на Седрик – че за мен трудността е просто в това да се приспособя към една ситуация, в която не се справям съвършено. Това ме утеши достатъчно, за да ми помогне да заспя, макар че бях принудена да се запитам как някой би могъл да се чувства напълно опитен в живота в хижа на ръба на цивилизацията.
Седрик не дойде на следващия ден, както бе обещал. Нито на по-следващия. Отначало се подразних от забавянето. Но когато дните взеха да се трупат, започнах да се тревожа. Семейство Маршъл ми казваха, че вероятно всичко е наред, но страхът ме разяждаше. Имах време в изобилие да си представям всякакви ужасни възможности, защото постоянно бях заета с тежки и банални задължения, които натоварваха повече тялото, отколкото ума ми. Уроците ми с децата щяха да започнат чак след като заселническият дом се устрои, и нямах нищо против да свърша своя дял от работата за семейство Маршъл. Но бях безнадеждно неподготвена.
Уменията, които бях усвоила като аристократка, бяха безполезни. А също и повечето уроци от Бляскавия двор. Никоя възможност за брак не беше завършвала със сценарий като този. Бяхме упражнявали изпълнението на задачи, които на някоя господарка на скромно домакинство – като например това на Никълъс Адълтън – можеше да се наложи да надзирава или дори да помага, ако другите слуги са заети. Но нищо не ме беше подготвило за задълженията, с които трябваше да се справям тук. Научих се да доя крави и да бия масло. Мелех грубо зърно на ситно брашно. Разкопавах земята, за да засявам семена за зеленчуци и билки. Готвех големи количества проста, засищаща храна, която не беше особено вкусна, но можеше да изхрани много хора. Приготвях сапун от луга – което бе може би най-неприятното от всичките ми задължения.
Нямаше планиране за партита. Нямаше танци. Нито украсени със захарни фигурки стъклени подноси. Нито музика в стаята за свирене. Нито пък стая за музика.
А ръцете ми бяха... ами, не същите като някога.
Когато Седрик най-сетне се появи, метях пръстения под на хижата – нещо, което ми се струваше напълно безсмислено. Имах чувството, че най-вече само размествам мръсотията. Бях на крак от изгрев-слънце и това беше само едно от множеството неприятни задължения, които бях изпълнила. Вдигнах глава да си избърша челото и стреснато видях Седрик да стои на прага, гледайки ме с удивено изражение. Пуснах метлата на пода и се хвърлих в прегръдките му, при което едва не го съборих. Той се подпря на рамката на вратата, а после ме притисна по-плътно към себе си. Опрях ръка на гърдите му, за да осъзная колко реален и осезаем беше.
– Не си мъртъв – прошепнах.
Той сподави смеха си:
– И на мен ми е приятно да те видя, скъпа.
Исках да подхвърля някаква шега, за да скрия истинските си чувства. Не исках да узнае колко се бях страхувала през тези последни няколко дни, че си бях представяла как му се случват ужасни неща, как се боях, че всички тези мечти, които бяхме градили, ще бъдат погубени. Но когато Седрик ме огледа и усмивката му помръкна, разбрах, че можеше да види всичко това в очите ми.
– Съжалявам – изрече меко.
– Седрик, къде беше? – Прегърнах го по-здраво и сега видях, че беше толкова мръсен и неспретнат, колкото и аз. – Толкова се тревожех.
– Знам, знам. Трябваше да ти пратя вест, но имаше толкова много за вършене. Повече, отколкото очаквах. Съвсем скоро ще видиш.
– Току-що свършихме със закуската, но на драго сърце ще ви предложа овесена каша – обади се госпожа Маршъл иззад гърба ми. Бях забравила, че е там. Тонът ѝ бе дружелюбен, но в него имаше остра нотка, която и двамата със Седрик разбрахме. Побързахме да се отдръпнем един от друг.
Въпросната овесена каша беше едно от най-безвкусните неща, които бях яла някога. В Блу Спринг Манър и Уистерия Холоу Седрик винаги бе придирчив и настояваше яйцата да са приготвени на очи, а питките с пълнеж – затоплени. Предположих, че ще откаже такова просто ядене, но за моя изненада той прие и изяде две купички. Когато свърши, поиска от семейство Маршъл позволение да ме заведе до участъка си.
– Знам, че тя сигурно има всевъзможни неща за вършене тук, но бих искал да ѝ покажа земята – каза той. – Ще я върна до вечеря.