– Разбира се – каза госпожа Маршъл. – И тогава можете да останете и да хапнете с нас.
Седрик изглеждаше неимоверно доволен от това.
Заради поредната дъждовна буря утринта беше хладна и аз си сложих велурените панталони и палтото, както и широкополата шапка. Направих го колкото от практичност, толкова и за да облека нещо чисто. Обикновено носех едни и същи работни дрехи всеки ден, а семейство Маршъл се къпеха само през уикендите.
– Определено изглеждаш като истинска жена от пограничните райони, готова да препусне и да опитоми пустошта – каза Седрик.
– Има логика, тъй като яздя по-добре от теб. – Приближих се до Лизи. – Сигурен ли си, че може да носи и двама ни?
– Ти ми кажи, умела ездачке.
Потупах старата кобила по шията:
– Разбира се, че може. Само без усилено галопиране.
Напускането на Кейп Триумф все още беше твърде прясно преживяване за нас, та дори да помислим да яздим заедно един кон по време на първото си пътуване. Тук, на предела на цивилизацията, правилата бяха по-свободни. Обичаите се диктуваха от целесъобразността и ако щяхме да пътуваме по-бързо на кон, така да бъде. Той ми помогна да се кача отпред върху Лизи, а после скочи зад мен много по-грациозно, отколкото в други случаи, когато го бях наблюдавала, докато пътувахме.
Поехме по тясна, почти задушена от прораснали храсти пътека през гора от различни видове дървета. Утринното слънце стана по-топло и аз свих рамене и изхлузих палтото. Отношенията ни може и вече да не бяха забранени, но това не променяше електричеството, което се долавяше между нас. Тялото ми още тръпнеше оживено, осъзнавайки присъствието на неговото, и докато траеше двучасовото ни пътуване, си дадох сметка, че ръцете му никога не са оставали обвити около мен толкова дълго – ако не броим тайните ни нощни измъквания по пътя към Хадисън.
Теренът се издигаше бързо, но Лизи упорито продължаваше. Участъкът беше кацнал върху подножието на възвишение, наречено с мечтателното име Планината на сребърния гълъб. През него течеше широка река, а гледката направо спираше дъха, разкривайки други планини, както и плодородните земи, от които току-що бяхме излезли. Бях толкова хипнотизирана от нея, че ми трябваше един миг да видя истински останалата част от участъка.
– Тук не трябваше ли да има къща? – попитах.
– Ето там – каза той, посочвайки към малко земно възвишение.
Последвах го и различих нещо, което погрешно бях сметнала за барака за провизии. Постройката беше доста наклонена и не ми беше ясно дали това бе умишлено, или не. Външните дъски бяха от най-различно дърво – някои стари и доста засегнати от атмосферните влияния, други – нови и жълти. Покривът изглеждаше стар, но здрав с изключение на един ъгъл, който бе покрит с насмолен брезент.
Седрик проследи погледа ми до него.
– Все още имам да поработя по това.
– А... работиш ли по останалото? – попитах тактично. Не исках да го обидя, но наистина бе трудно да се каже.
– Затова закъснях толкова. Когато пристигнах тук, това нещо едва се крепеше. В онази първа дъждовна нощ спах на земята, сгушен под насмоления брезент. Ходих няколко пъти в града за нужните неща и направих сам много от поправките. Златотърсачът в съседния участък също ми помогна с някои. – Седрик огледа колибата. – Не исках да виждаш нея – или дори цялото това място – в такова състояние. Има толкова много работа за вършене. Но знаех, че повече не мога да стоя далече от теб.
Намерих ръката му и преплетох пръсти с неговите.
– Радвам се, че не го направи. И не можеш да се срамуващ от нищо от това, не и ако ще споделяме живота си.
Той повдигна ръката ми и я огледа внимателно. Кожата беше напукана и възпалена от лугата. Мръсотията беше навсякъде, особено под ноктите ми. Имаше дълга прорезна рана, която дори не помнех да съм получавала. Той пусна ръката ми и въздъхна.
– Хей, хайде сега. Недей да звучиш толкова унило – казах му. – Не е нещо, което няма да се оправи с овлажнител и малко сапун – истински сапун, не онова проклето нещо, което госпожа Маршъл приготвя. За нула време ще си стана пак същата красавица.
Той ме обърна с лице към себе си. Следобедното слънце го освети, възпламенявайки тъмнокестенявата му коса.
– Ти вече си се върнала към предишната си прекрасна същност. Може би дори по-прекрасна, отколкото когато най-напред те срещнах. Много мисля за онзи ден, знаеш ли. Спомням си всяка подробност. Помня онази рокля, която носеше – син сатен с розови пъпки по ръкавите. И къдриците, всички до една съвършено подредени. Никога не бях виждал създание като теб. Лейди Уитмор, графиня на Ротфорд. – Въздъхна отново. – А виж сега до какво те докарах. Ако не бях помрачил с присъствието си прага ти в онзи ден, къде ли щеше да бъдеш сега? Със сигурност не и в средата на нищото, чистейки някаква фермерска къща, докато отчаяно се надяваш, че твоят съпруг еретик може да събере достатъчно пари, за да откупи и двама ви от задушаващите договори. Щеше да се омъжиш, облечена в коприна и облегната на ръката на някого, чието потекло е достойно да се мери с твоето. Все още не приличаш на никое друго създание, което съм виждал, и си първото нещо, за което се сещам, когато се събуждам всяка сутрин... но понякога, ами, просто не съм сигурен по-добър ли направих живота ти, или по-лош.