Огледах го внимателно. Подобно на мен, беше мръсен и неспретнат, работническите му дрехи нямаха нищо общо с брокатената жилетка и кехлибарената игла.
– Ти ми спаси живота – казах му. – И не ми трябва коприна. – Дръпнах го към себе си и се сляхме в целувка. Светът около мен беше златист. Бях стоплена от слънцето, от неговата прегръдка и от радостта, която се събираше в мен. Нямаше мръсотия или страх, или усложнения – само този съвършен миг с него. – Сега – казах. – Разведи ме из къщата си.
Къщата му се състоеше от една стая. Очукана, миниатюрна печка в ъгъла служеше както за отопление, така и за готвене, макар че той не разполагаше с кой знае каква храна. Имаше два стола и маса, широка горе-долу колкото рафт за книги. Леглото му представляваше натъпкан със слама дюшек на пода, който пък беше от отъпкана пръст точно като онзи на семейство Маршъл. Потропах с крак по него.
– Знам как да го премета, ако имаш нужда от помощ.
Той поклати глава:
– Цялото това място се нуждае от помощ. Искаш ли да видиш останалата част от имота? Мога дори да ти покажа основните принципи на промиването на златоносен пясък. Не успях да постигна кой знае какво с него, докато работех по това място.
Поколебах се. Наистина исках да се впусна веднага в това и да започна да печеля парите, за да се издължа на Уорън. И запуснат или не, този участък и гледката, предлагана от него, бяха прекрасни. Не бих имала нещо против да ги разуча.
– Най-вече искам просто да се изкъпя – изтърсих, без да мисля. Когато той започна да се смее, опрях ръце на хълбоците си и се опитах да докарам оскърбено изражение. – Хей, някои от нас нямаха възможност да спят навън в дъжда. Явно в къщата на семейство Маршъл баните са само за съботните дни.
Закачливото изражение в очите му си струваше, за да видя как предишната, искрена усмивка се връща. Той улови отново ръката ми:
– Хайде, ела. Мисля, че това може да се уреди.
– Да не би в имота ти да има помещение с луксозна баня? – попитах с надежда.
Нямаше, но недалече от един завой на река Матиас се намираше малък вир – всъщност по-скоро езерце. Изглежда, че се захранваше от подводен извор, което не бе изненадващо предвид факта как лъкатушеше и се разклоняваше реката. Около езерцето растяха няколко дървета, предлагащи известна сянка във все по-горещия ден.
– Знам, че не е на каквото си свикнала – каза извинително Седрик.– Но предвид обстоятелствата прецених... Чакай, какво правиш?
Това, което правех, беше, че си свалях дрехите. Не ме беше грижа, че не можех да видя дъното на вира. Не ме беше грижа, че нямах сапун. Не ме беше грижа дали дружелюбният златотърсач от съседния участък ще се приближи и ще види. И определено не ме беше грижа дали Седрик ще ме види.
Оставих дрехите си, струпани на купчина върху рядката трева, и нагазих в езерцето. Следобедът може и да бе топъл, но водата още беше прохладна и ми бе добре дошла след дни на мръсотия и пот. Не спрях, докато водата не стигна точно под раменете ми, а после потопих глава вътре в немощен опит да си измия косата. Когато се показах на повърхността, отметнах оплетените и сплъстени кичури назад и се огледах наоколо. Седрик още стоеше на тревата с гръб към мен.
– Какво правиш? – попитах. – Идвай вътре.
– Аделейд! Ти си...
– ... с напълно почтени намерения, кълна се.
– Това да не е творческо определение на „почтени“? – Но се осмели да хвърли бърз поглед назад: изглежда, бе облекчен, че бях почти изцяло потопена във водата.
– Идвай вътре – подканих го пак. – И на теб ще ти се отрази добре едно къпане. Пък и не видя ли всичко това онзи ден в стаята за музика? Виж, даже ще се обърна. – Направих го и зачаках, докато чух плясъка, когато той също влезе във водата.
– Знаеш ли – каза, – постоянно го споменаваш, но аз всъщност не видях нищо в онзи ден. Бях обзет от такъв ужас, че на практика гледах къде ли не, само не и към теб.