Обърнах се и се ухилих, виждайки го само на шейсетина сантиметра от мен.
– А аз пък си мислех, че от месеци подхранвам въображението ти.
– О, имаше много храна за него, не се притеснявай. – Той също потопи глава, а после я подаде пак на повърхността, като жулеше косата си с ръце.
– За последното си къпане в Уистерия Холоу използвах лавандулов крем-сапун от Лорандия. Ако имах някаква представа с какво ще се сблъскам тук, щях да го отнеса тайно с мен.
– Непременно ще ти взема следващия път, когато съм в Уайт Рок – каза Седрик. – Май го продават между сергията с пастърмата и палатката за амуниции. – Направих движение към него, а той отстъпи назад. – Аделейд...
– Не можем ли да се целунем? Мисля, установихме, че не можеш да видиш нищо.
– Мога да почувствам много.
Пристъпих отново към него и този път той не се отдръпна.
– Мислех, че си смуглият, див бунтовник, който скланя девиците към неизказани актове в осветените от луната горички.
– Звучи като мен – съгласи се той. – Но само ако някоя от гореспоменатите девойки е моя съпруга.
Думите на Мира възкръснаха в паметта ми:
– Аланзанците наистина имат морални ценности.
– Разбира се. Някои имат. Други не. Така е, а и искам да поддържам почтена и... не знам... възвишена връзка с теб.
– И аз искам. – Отново се доближих. – Но освен това искам да те целуна сега.
Седрик поклати глава:
– Не улесняваш нещата. Но пък и никога не си го правила.
Наведе се и обгърна с длани лицето ми, целувайки ме вече без никакъв страх или колебание. Между нас имаше съвсем малко разстояние, за което знаех, че и двамата остро си даваме сметка и се мъчим да спазваме. Въпреки дръзките си думи се улових, че треперя. Вече не ми беше студено във водата. Изпитвах онова усещане, което ме обземаше винаги с него – че двамата стояхме на ръба на нещо като пропаст, вечно на косъм от някакъв драстичен изход. Знаех, че ако скъся разстоянието между нас и се сгуша в него, всичките му почтени и възвишени намерения щяха да рухнат – вероятно срутвайки се точно до благоприличните ми думи, че смятам да отида в брачното ложе като девица.
Но не затворихме това разстояние. Когато най-накрая успяхме да се откъснем един от друг, и двамата бяхме задъхани и обзети от болезнен копнеж, жадуващи за нещо, което не можехме да имаме.
Дълги, изпълнени с напрежение моменти увиснаха между нас, когато погледите ни се сключиха, и двамата се опитахме да се овладеем донякъде.
– Мисля – каза Седрик, като прибра кичур мокра коса зад ухото ми, – че е добре да се оженим възможно най-скоро.
– Съгласна съм. – Още бях замаяна, все още опиянена от хипнотизиращата му близост. Отстъпих няколко крачки назад просто за по-сигурно, а после посочих с жест около нас. – Но междувременно, ако нямаме нищо по-добро за правене... е, искаш ли да идем да пресеем малко златоносен пясък и да забогатеем с един удар?
24.
Както се оказа, не забогатяхме отведнъж в онзи ден. Нито на следващия.
А скоро дните вече преливаха един в друг, докато си създавахме рутина. Седрик ставаше по изгрев-слънце всяка сутрин, за да предприеме двучасовия преход до дома на семейство Маршъл. Водеше ме обратно до участъка си и му помагах до късния следобед. После следваше нова езда по обратния път, за да вечеряме със семейството. Седрик се връщаше в участъка си, а аз давах уроци на децата, докато си легнехме. Вече не ми беше трудно да заспивам.
Беше ми особено съвестно заради Седрик. Половината му ден минаваше да ме взима и прибира. Но казваше, че му харесва да съм наоколо, а много задачи се изпълняваха по-лесно от два чифта ръце. Всяко дребно нещо беше от помощ.
А и всъщност ние си имахме работа само с „дребни неща“. Пресяването на златоносен пясък не беше толкова трудно, щом веднъж схванах основите. На места реката беше широка и плитка и беше проста работа човек да изгази от нея и да седне на някой голям камък. Можех да промивам пясък по цял ден и накрая да се сдобия с шепа мънички, блещукащи късчета злато. Всъщност прашинки. С по една шепа на ден нямаше да изплатим онова, което дължахме на Уорън, със сигурност не и за месец.
– Натрупва се – каза ми Седрик към края на един ден.
Измерих с поглед грижливо пазения ни запас от златен прах:
– Ще стигне ли?
– Струва повече, отколкото си мислиш. Искам да кажа, сигурен съм, че в Осфро слугите ти са смитали и изхвърляли от къщата ти по толкова златен прах всеки ден. В истинския свят обаче това са много пари.