– Дори не съм ги докоснала – казах. Тя очевидно не ми повярва.
Когато Седрик ме заведе до участъка си на следващия ден, едва изчаках, докато се отдалечим от имота на семейство Маршъл.
– Взе ли екипировката?
– Да и не. В магазина за припаси имаха само някои от нещата, които ми трябваха. А после се натъкнах на Елайъс Картър.
– Прекрасно. Още ли се усмихва?
– Не. Особено когато разбра за какво съм дошъл. Не му се вярва, че в скалите има златна жила, и казва, че само подбуждам неприятности. Ако там наистина има съществено количество, ще трябва да включим още работници, а в града има много мъже, които светкавично биха се възползвали от шанса за допълнителна работа.
Можех да си представя как Елайъс съобщава всичко това със снизходителния си тон.
– И какво? Няма да ти позволи да го направиш ли?
– Мога да огледам мястото, но той иска да го види лично – поне от разстояние. Би трябвало да отиде днес и да донесе екипировка за катерене от друг снабдител в града, чийто магазин беше затворен вчера. Естествено, даде ясно да се разбере, че това му причинява ужасно неудобство.
– Разбира се – въздъхнах. – А пък аз си мислех, че днес ще е хубав ден.
Наистина беше хубав ден. Работата вече до такава степен се беше превърнала в моя втора природа, че можех да я върша автоматично и да прекарвам много време, говорейки си със Седрик. Обсъждахме бъдещето, какво щяхме да правим в Уестхейвън, как щяхме да кръстим децата си с техните все още неопределени религиозни убеждения. Щастливото настроение се изпари, когато се зададе Елайъс, яхнал коня си, следван от няколко свои приятели.
– Няма бална рокля днес, а? – попита той. – Отдалече даже изобщо не бих помислил, че си жена.
– Носиш ли екипировката? – попита Седрик остро.
Елайъс кимна на един от хората си, който хвърли долу купчина въжета и клинове.
– Златото, което остави, не покри напълно цената. Ще я добавим към сметката ти.
Седрик успя да се усмихне вдървено:
– Разбира се.
Елайъс направи нетърпелив жест:
– Е, тогава да видим това състояние, което мислиш, че си намерил. Нямам цял ден.
Отидохме до далечния край на участъка, срещу реката. Тук оскъдната растителност оредяваше още повече, докато скалистият терен завземаше пространството. Седрик посочи към основата на въпросната оголена скала. Не беше планински връх, но въпреки това беше достатъчно високо, за да ме накара да изпитам безпокойство. Назъбената, неравна повърхност беше също толкова смущаваща.
– Съли твърди, че точно това е имал Дейвис Мичъл в участъка си, когато направил големия си удар – каза Седрик.
Елайъс вдигна поглед с присвити очи:
– Съли? Имаш предвид Джордж Съливан? Не бих го смятал точно за специалист. Тук е вече от година, без да му излезе късметът.
– Но е познавал Дейвис Мичъл – изтъкна Седрик. – И е виждал участъка му.
Дейвис Мичъл беше легендарна фигура в Хадисън. Беше натрупал огромно състояние в злато и накрая се бе върнал в Осфро да живее от спечеленото. Ако имаше дори далечен шанс този участък да даде същия добив, той трябваше да бъде проучен.
– И – добави Седрик – това е периферията на моя имот. Ако тук има злато...
– Имотът на господин Дойл – поправи го Елайъс. – Ти само го разработваш.
Седрик не се смути.
– Ако тук има злато, то вероятно е част от жила, която се простира нагоре през онези предпланини и навлиза в този отрязък от планината. За тях няма договори за наемане, нали? Господин Дойл може да наеме работници пряко и няма да му се налага да дели с някого, който държи правата над участъка.
– Нямат край неприятностите с разработването на мините в тези планини – промърмори Елайъс. Но забелязах проблясването в очите му, докато обмисляше възможността. –Чудесно. Яхвай тоя звяр и виж какво има там горе. Незабавно ми съобщи какво си намерил. Ако там има нещо, което си струва, господин Дойл ще помогне да организираме истинско минно разкопаване, когато се върне от Кейп Триумф. И не започвай да разпространяваш слухове, докато не си напълно сигурен какво има там.
– Разбира се – каза Седрик, отново запазвайки вежлив тон въпреки престорената любезност на Елайъс.
Между всички се възцари неловко мълчание, а после Елайъс каза:
– Е, няма ли да ни поканите в дома си да се освежим? Дойдохме чак дотук да ви помогнем.
Трепнах, спомняйки си, че Седрик бе сложил аланзански ромб на стената.
– Вътре е толкова тясно – казах. – Почти няма място между леглото и печката. Ще отида да ви донеса нещо и можете да му се наслаждавате тук в този прекрасен ден.